Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Майк, имам проблем — каза тя, след като се настани на дивана. — И тъй като имам само една седмица да го реша, бих искала да се възползвам от здравия ти фабрикантски разум.

— Слушам те, скъпа — каза Майк. — Но трябва да те предупредя, че ако става въпрос за англичани, така и не успях да се настроя на вашата вълна. Всъщност ти си първата, с която мога да се отпусна. Сигурна ли си, че не си американка?

Мейзи се разсмя, отпи от бърбъна и си помисли, че вече е готова да направи много повече от това просто да сподели проблемите си с него.

— Всичко започна преди много години, когато притежавах заведение на Броуд стрийт, казваше се „При Тили“. Сега мястото е цялото в развалини, но някакъв човек ми предлага двеста паунда за терена.

— И какъв е проблемът?

— Нямам представа каква е реалната му цена.

— Е, едно нещо е сигурно — докато немците продължават бомбардировките, никой няма да строи нищо на онова място.

— Мистър Прендъргаст описа клиента си като търговец на недвижими имоти.

— Лично на мен ми намирисва повече на спекулант — каза Майк. — Някой, който купува опустошена земя на безценица, за да може след войната да направи удар. Честно казано, подобни типове са готови на всичко за бързи пари и си заслужават да бъдат ужилени.

— Но не е ли възможно двеста паунда да са почтена цена?

— Зависи от зестрата ти.

Мейзи се стегна.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Казваш, че цялата Броуд стрийт е била разрушена и че не е оцеляла нито една сграда, нали?

— Да. Но защо това може да направи малкия ми терен по-скъп?

— Ако онзи спекулант вече е сложил ръка на цялата останала земя на улицата, ти си в силна позиция да се пазариш. Всъщност можеш да му искаш много висока сума, защото твоят терен може да е единственият, който би му попречил да застрои всичко, ако го задържиш — макар че това ще е последното, което той би искал да научиш.

— И как да разбера дали имотът ми наистина е ценен?

— Кажи на банкера си, че няма да се съгласиш на по-малко от четиристотин паунда, и ще разбереш много бързо.

— Благодаря ти за съвета, Майк — каза Мейзи. Усмихна се, отпи още една глътка бърбън и припадна в обятията му.

На следващата сутрин не можеше да си спомни кой я е докарал до вкъщи и как се е качила до стаята си.

— Аз те сложих да си легнеш — каза майка й, докато й наливаше чай. — Докара те един приятен млад ефрейтор. Дори ми помогна да те качим по стълбите.

Мейзи седна и започна да разказва на майка си за вечерта, като ясно даде да се разбере, че харесва Майк.

— Сигурна ли си, че не е женен? — попита майка й.

— Стига, мамо! Това беше първата ни среща.

— Настоятелен ли е?

— Мисля, че ме покани на театър следващата седмица, но не съм сигурна нито за деня, нито за театъра — каза тя.

В този момент влезе брат й Стан, седна и зачака да му поднесат каша. Изгълта я лакомо, а после си отвори една бира и я изпи на един дъх.

— Ще пия още една. Защото е неделя — заяви и се оригна оглушително.

Мейзи никога не говореше по време на сутрешния ритуал на Стан и обикновено тръгваше на работа преди той да успее да изкаже мнението си за всичко, което му мине през главата. Стана да тръгне за сутрешната служба в „Сейнт Мери“, но той изрева:

— Сядай! Искам да говоря с теб!

На Мейзи й се искаше да излезе, без да му отговаря, но Стан като нищо можеше да я удари, ако се ядоса. Така че седна.

— Какво ще правиш с ония двеста лири, които се каниш да гушнеш? — попита той.

— Откъде знаеш?

— Мама ми разказа всичко снощи, докато ти беше в града да се въргаляш с онзи твой префърцунен американец.

Мейзи се намръщи на майка си, която изглеждаше смутена, но не каза нищо.

— За твоя информация, Стан, майор Мълхоланд е джентълмен и онова, което правя в свободното си време, не е твоя работа.

— Щом е американец, значи ти си тъпа кучка, от мен да го знаеш. Те не питат, мислят си, че всичко им се полага.

— Казваш го от личен опит, не се и съмнявам — отбеляза Мейзи хапливо.

— Янките са си янки — заяви Стан. — Искат само едно и когато го получат, се омитат у дома и оставят нас да довършваме работата. Както направиха през първата война.

Мейзи си даде сметка, че няма смисъл да продължава разговора, така че продължи да седи мълчаливо с надеждата, че на брат й ще му мине бързо.

— Та какво ще правиш с парите? — попита Стан.

— Още не съм решила — отвърна Мейзи. — Във всеки случай това как харча парите си не ти влиза в работата.