Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Когато празничната вечеря на майора приближи към края си, ресторантът бе почти празен. Точно в десет един офицер се изправи, за да вдигне наздравица за здравето на Майк.

Преди да си тръгнат заради вечерния час Мейзи каза от името на целия персонал, че всички се радват, че Майк се е възстановил напълно и вече е достатъчно добре, за да се прибере у дома.

— Не се прибирам у дома, Мейзи — отвърна той със смях. — Празнувахме повишаването ми в заместник-командир на базата. Боя се, че ще се наложи да ме търпите до края на войната.

Мейзи беше приятно изненадана от новината и се стъписа, когато той добави:

— Следващата събота има танцова забава и се питах дали ще ми направиш честта да бъдеш моята дама.

Мейзи изгуби дар слово. Не можеше да си спомни кога за последен път я бяха канили на среща. Не беше сигурна колко време му се наложи да чака отговора й, но преди да успее да отвори уста, той каза:

— Боя се, че това ще е първото ми излизане на дансинга от няколко години.

— На мен също — призна Мейзи.

Мейзи винаги депозираше надниците и бакшишите си в банката в петък следобед.

Не носеше никакви пари вкъщи, тъй като не искаше Стан да научава, че печели повече от него. Двете й сметки винаги бяха на кредит и всеки път, когато парите по някоя от тях достигаха десет паунда, тя прехвърляше пет от тях в депозитната си сметка — малкият й запас, или бели пари за черни дни, както се изразяваше. След финансовия удар с Хюго Барингтън се беше убедила, че подобни дни рано или късно ще се появят.

Въпросният петък тя изпразни портмонето си на тезгяха и касиерът започна да сортира монетите, както правеше всяка седмица.

— Общо четири шилинга и девет пенса, мисис Клифтън — каза той, докато попълваше спестовната й книжка.

— Благодаря — отвърна Мейзи, докато той й плъзгаше книжката под решетката. И тъкмо да я прибере в чантата си, касиерът добави:

— Мистър Прендъргаст пита дали може да поговори с вас.

Сърцето на Мейзи се сви. Смяташе управителите на банките и събирачите на такси за хора, които носят само лоши новини, и имаше достатъчно богат опит в това отношение с мистър Прендъргаст — последния път, когато бе поискал да се срещне с нея, бе да й напомни, че в сметката й няма достатъчно пари, които да покрият таксите за последния срок на Хари в Бристолската гимназия. С неохота тръгна към кабинета на управителя.

— Добро утро, мисис Клифтън — поздрави я мистър Прендъргаст и стана от бюрото си, за да я посрещне. Поведе я към едно кресло. — Исках да поговоря с вас по един личен въпрос.

Мейзи се изпълни с още повече опасения. Опита се да си спомни дали през изминалите две седмици не е подписала чекове, които да изпразнят сметката й. Беше си купила елегантна рокля за танцовата забава в американската база, на която я бе поканил Майк Мълхоланд, но тя бе втора ръка и напълно се вместваше в бюджета й.

— Един ценен клиент на банката — започна мистър Прендъргаст — прояви интерес към вашия участък на Броуд стрийт, където някога се намираше „При Тили“.

— Мислех, че съм изгубила всичко. Нали сградата беше разрушена.

— Не всичко — отвърна Прендъргаст. — По документи земята си остава на ваше име.

— Но колко може да струва тя, след като немците сринаха почти целия квартал? Там няма нищо, освен развалини.

— Може и така да е — отвърна мистър Прендъргаст, — но въпреки това клиентът ми е склонен да ви предложи двеста паунда.

— Двеста паунда? — повтори Мейзи, сякаш беше спечелила от лотарията.

— Това е сумата, която е готов да плати — потвърди Прендъргаст.

— Колко струва земята според вас? — попита Мейзи и въпросът й определено изненада управителя.

— Нямам представа — отвърна той. — Аз съм банкер, не съм търговец на недвижима собственост.

Мейзи помълча, после каза:

— Предайте на вашия клиент, че искам да помисля няколко дни.

— Да, разбира се — рече Прендъргаст. — Но трябва да ви предупредя, че клиентът ми е склонен да изчака само една седмица.

— Тоест ще трябва да взема решение до следващия петък, така ли? — отвърна Мейзи.

— Да, мадам — каза Прендъргаст. — С нетърпение очаквам да се видим следващия петък.

Докато излизаше от банката, Мейзи не можеше да се освободи от мисълта, че управителят никога досега не се беше обръщал към нея с „мадам“. Вървеше покрай къщите със затъмнени прозорци (качваше се на автобус само когато валеше) и си представяше как би могла да похарчи двеста паунда. Мислите й обаче бързо се насочиха към това кой би могъл да я посъветва дали цената е добра.