Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Остави писмото на Том Брадшоу над камината до любимата й снимка на Хари с училищния хор.

На следващия ден колегите й в хотела бяха мили и се опитваха да я утешат, а управителят мистър Хърст й предложи да си вземе няколко дни отпуска. Тя му отговори, че това е последното, от което има нужда. Вместо това поемаше колкото може извънредни часове с надеждата, че работата ще притъпи болката й.

Това така и не стана.

Много от работещите в хотела младежи напускаха, за да постъпят в армията. Местата им се заемаха от жени. Вече не се смяташе за позорно петно млада жена да работи и Мейзи откри, че поема върху себе си все повече и повече отговорности с намаляването на мъжкия персонал.

Управителят на ресторанта щеше да се пенсионира на шестдесетия си рожден ден, но Мейзи предполагаше, че мистър Хърст ще го помоли да остане на работа до края на войната. Смая се, когато той я повика в кабинета си и й предложи мястото му.

— Напълно си го заслужила, Мейзи — каза той. — И управителният съвет е съгласен с мен.

— Бих искала да ми дадете няколко дни да си помисля — отговори тя.

През следващата седмица мистър Хърст не повдигна въпроса, а когато най-сетне го направи, Мейзи предложи да я поставят на изпитателен срок за един месец. Той се разсмя.

— Обикновено за изпитателен месец настоява работодателят, а не работникът.

Само за седмица бяха забравили за изпитателния период — макар че работното време бе дълго и новите й отговорности я изтощаваха, Мейзи никога не се бе чувствала по-задоволена. Знаеше, че когато войната свърши и момчетата се върнат от фронта, отново ще заработи като сервитьорка. Би се съгласила да се върне и към проституцията, ако по този начин имаше някакъв шанс Хари да е сред завърналите се.

Не й трябваше да може да чете, за да научи, че японските военновъздушни сили са унищожили американския флот в Пърл Харбър и че гражданите на Съединените щати са се надигнали като един срещу общия враг, защото всички говореха за това.

Не мина много време и тя срещна първия американец.

Хиляди янки пристигаха в Западна Англия през следващите две години и мнозина от тях бяха разквартирувани в армейските лагери в покрайнините на Бристол. Някои от офицерите се хранеха в ресторанта на хотела, но малко след като ставаха редовни посетители изчезваха и никой не ги виждаше отново. Мейзи постоянно и с болка забелязваше, че някои от тях не са по-големи от Хари.

Това обаче се промени, когато един от офицерите се върна. Мейзи не го позна веднага, когато влезе в ресторанта с инвалидна количка и помоли да го настанят на обичайната му маса. Винаги бе смятала, че е добра в запомнянето на имена и още по-добра в запомнянето на лица — трябва да си добър, когато не можеш да четеш и пишеш. И в момента, в който чу провлачения южняшки акцент, нещо прещрака в главата й.

— Лейтенант Мълхоланд, нали?

— Не, мисис Клифтън. Вече съм майор Мълхоланд. Тук съм да се възстановя, преди да ме върнат в Северна Каролина.

Тя се усмихна и го настани на обичайната му маса, макар че той не й позволи да му помогне с инвалидната количка. Майк, както я помоли да се обръща към него, наистина стана редовен посетител и се появяваше два, дори три пъти седмично.

Мейзи се разсмя, когато мистър Хърст й прошепна:

— Знаеш ли, хвърлил ти е око.

— Мисля, че дните ми за флиртуване са отминали отдавна — отвърна тя.

— Не се заблуждавай — възрази той. — Ти си в разцвета си, Мейзи. Казвам ти, майор Мълхоланд не е първият мъж, който ме е питал дали излизаш с някого.

— Не забравяйте, че съм баба, мистър Хърст.

— На твое място не бих им го казвал — отвърна управителят.

След месец майорът се появи с патерици. След още месец патериците бяха заменени с бастуни, а не след дълго и те се превърнаха в минало.

Една вечер майор Мълхоланд се обади по телефона, за да си резервира маса за осем часа; каза на Мейзи, че имал повод да празнува. Тя предположи, че сигурно се връща в Северна Каролина, и за първи път си даде сметка колко много ще й липсва.

Не смяташе Майк за красив мъж, но той имаше невероятно топла усмивка и маниерите на английски джентълмен или, както самият той посочи веднъж, на южняшки джентълмен. Откакто американците се бяха настанили в британските бази, беше станало модно да ги оплюват и мнозина жители на Бристол, които никога не бяха виждали американец, често се подиграваха, че били прекалено похотливи, прекалено високо платени и прекалено надути; братът на Мейзи, Стан, бе сред злословещите и нищо не беше в състояние да промени мнението му.