Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Мистър Прендъргаст беше представил предложението като разумно, но на чия страна беше той? Може би нямаше да е зле да поговори с мистър Хърст. Но много преди да стигне Стил Хаус Лейн тя реши, че няма да е професионално да занимава шефа си с лични въпроси. Майк Мълхоланд изглеждаше умен и интелигентен човек, но какво би могъл да знае той за цената на земята в Бристол? Колкото до брат й Стан, нямаше абсолютно никакъв смисъл да търси мнението му — със сигурност щеше да й каже: „Вземай парите и бягай, момиче“. Пък и брат й бе последният човек, на когото би казала, че може да получи някакви пари.

Докато минаваше покрай старото начално училище на Хари в съзнанието й нахлуха светли спомени и тя мислено благодари на мистър Холкомби за всичко, което беше направил за сина й. Спря. Мистър Холкомби беше умен човек — все пак беше завършил Бристолския университет. Дали да не се обърне към него за съвет?

Влезе в празния училищен двор и си погледна часовника. Пет и пет. Всички деца вече си бяха тръгнали, така че мистър Холкомби може би също го нямаше.

Мина през двора, отвори вратата и пристъпи в познатия коридор. Тук времето сякаш беше спряло да тече — същите червени тухлени стени, само с още малко драсканици по тях, същите цветни рисунки по стените, само че дело на различни деца, същите футболни шапки, само че носени от различни отбори. Макар че там, където навремето бяха окачени училищните шапки, сега имаше противогази. Спомни си как беше дошла за първи път при мистър Холкомби, за да се оплаче от червените белези, които бе открила по гърба на Хари, докато го къпеше.

Изпод вратата на класната стая на мистър Холкомби се процеждаше светлина. Мейзи се поколеба, пое дълбоко дъх и почука.

— Да? — обади се жизнерадостният глас, който помнеше така добре.

Тя влезе. Мистър Холкомби пишеше нещо сред купчините книги на бюрото си. Щом я видя, скочи и възкликна:

— Каква приятна изненада, мисис Клифтън!

— Ами… — смутено каза Мейзи. — Съжалявам, че ви притеснявам, мистър Холкомби, но ми трябва съвет и не зная към кого другиго да се обърна.

— Поласкан съм — каза учителят и й предложи да седне на мъничък стол, обикновено заеман от осемгодишни деца. — С какво мога да ви помогна?

Мейзи му разказа за срещата си с мистър Прендъргаст и предложението му да продаде участъка на Броуд стрийт за двеста паунда.

— Мислите ли, че цената е добра?

— Нямам представа — отвърна мистър Хол комби. — Нямам никакъв опит в тази област и се боя, че бих ви дал лош съвет. Всъщност си помислих, че идвате при мен по друг въпрос.

— По друг въпрос? — повтори Мейзи.

— Да. Надявах се, че сте видели обявата на таблото пред училището и искате да кандидатствате.

— За какво да кандидатствам?

— За една от новите програми на правителството за вечерно обучение, целяща да помогне на хора като вас, които са несъмнено интелигентни, но не са имали възможност да продължат образованието си.

Мейзи не искаше да признае, че дори да беше видяла обявата, нямаше да може да я прочете.

— Точно сега имам прекалено много работа, за да мисля за допълнителна — каза тя. — Покрай хотела и… и…

— Съжалявам — каза мистър Холкомби. — Защото според мен сте идеален кандидат. Аз лично ще водя повечето уроци и би ми доставило особено удоволствие да обучавам не друг, а майката на Хари Клифтън.

— Просто…

— Уроците ще са само по един час, два пъти седмично — продължи мистър Холкомби, който явно нямаше намерение да се отказва. — Часовете са вечерни и нищо не ви пречи да се откажете, ако решите, че това не е за вас.

— Много мило, че сте сетили за мен, мистър Холкомби. Може би друг път, когато не съм затрупана с толкова много неща.

Стана и се ръкува с учителя.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна с вашия проблем, мисис Клифтън — каза той, докато я изпращаше към вратата. — Е, поне проблемът не е от неприятните.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, мистър Холкомби — отвърна Мейзи и си тръгна.

Навън спря и загледа таблото за обяви. Ужасно й се искаше да можеше да чете.

Беше много притеснена, когато американската служебна кола спря пред Стил Хаус Лейн 27. Надяваше се, че съседите вече са затъмнили прозорците.

Докато слизаше по стълбището с новата червена копринена рокля с подплънки на раменете и стегната в кръста — подобни тоалети бяха много модни преди войната — видя, че майка й и Стан я зяпат през прозореца.

Шофьорът слезе и почука на вратата. Като че ли не беше сигурен, че това е правилният адрес. Но когато Мейзи отвори, моментално разбра защо майорът е поканил точно тази красавица на танцовата забава. Отдаде й елегантно чест и отвори задната врата на колата.