Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Хюго вдигна капака и зяпна. В кутията нямаше обувки, а пачки банкноти от по пет паунда.

— Не е нужно да си правиш труда да ги броиш — каза Тоби. — Точно десет хиляди са.

Хюго се усмихна. Изведнъж отново се почувства спокоен.

— Ти си добър другар — каза той, затвори кутията и поръча по още един двоен джин с тоник.

Седмиците минаваха, полицията не успя да открие никакви заподозрени и главният инспектор ясно даде на Хюго да разбере, че обирът по всяка вероятност е дело на вътрешен човек. Използваше този израз при всяка среща. Тоби обаче го увери, че никога не биха се осмелили да арестуват сина на сър Уолтър Барингтън, освен ако не разполагат с железни доказателства, които биха убедили категорично съдебните заседатели.

Олга попита Хюго откъде са новите му костюми и как може да си позволи „Бугати“. Той й показа документите на колата, които потвърждаваха, че я е притежавал още преди да се запознаят. Спести й подробността какъв късмет е извадил, че търговецът, на когото я бе продал с такава неохота, все още я притежаваше на хартия.

Краят на срока, след който щеше да бъде обявен разводът му, бързо наближаваше и Хюго започна да се подготвя за маневрата, известна във военните кръгове като стратегическо изтегляне. Именно тогава Олга обяви, че имала да сподели с него някаква чудесна новина.

Уелингтън някога казал на някакъв младши офицер, че най-важното нещо в живота е избирането на подходящия момент — а кой беше Хюго, че да противоречи на победителя от Ватерлоо, особено щом пророчеството на великия мъж беше на път да се отнесе за него?

Докато четеше „Таймс“ на закуска, обърна на некролозите и видя снимка на баща си, който се взираше в него от страницата. Прочете текста, като внимаваше Олга да не види, че животът и на двамата предстои да се промени.

Гръмовержеца беше подготвил добро изпращане на стареца, но Хюго най-много го интересуваше последният абзац. „Сър Уолтър Барингтън се наследява от единствения му оцелял син Хюго, който ще наследи титлата“.

„Таймс“ обаче не добавяше „и всичко, което върви с нея“.

Мейзи още помнеше болката, която бе изпитала, когато съпругът й не се върна от работа. Знаеше, че Артър е мъртъв, макар че минаха години преди брат й Стан да склони да й каже истината за това как съпругът й бе намерил смъртта си в корабостроителницата.

Но тази болка беше нищо в сравнение с новината, че единственият й син е бил погребан в морето след като „Девониън“ бил поразен от германско торпедо часове след обявяването на войната.

Никога нямаше да забрави последния път, когато бе видяла Хари. Беше дошъл да я види в „Гранд Хотел“ онзи четвъртък сутринта. Ресторантът бе пълен, посетителите се бяха наредили на дълга опашка и чакаха да се освободят места. Той също се беше наредил, но като я видя да влиза и излиза от кухнята без секунда свободно време, си беше тръгнал: сигурно си мислеше, че не го е забелязала. От малък беше разумно дете и знаеше, че тя не би одобрила прекъсване през работно време; а и знаеше, че тя не би искала да научава, че е напуснал Оксфорд, за да постъпи във флота.

Сър Уолтър Барингтън мина на следващия ден да й каже, че Хари е отплавал сутринта като четвърти офицер на „Девониън“ и ще се върне след по-малко от месец, за да постъпи на борда на „Резолюшън“ като обикновен моряк, тъй като възнамерявал да поеме на издирване на германски подводници в Атлантика. Онова, което не осъзнаваше, бе, че подводниците вече издирват него.

Мейзи смяташе да си вземе почивен ден за връщането на Хари, но не бе писано така. Не й помагаше знанието колко много други майки са изгубили децата си заради тази жестока и варварска война.

Доктор Уолас, корабният лекар на „Канзас Стар“, я чакаше на Стил Хаус Лейн, когато се върна от работа в онази октомврийска вечер. Нямаше нужда да й казва защо е дошъл. Беше изсечено на лицето му.

Седнаха в кухнята и докторът й каза, че е бил отговорен за здравето на моряците, извадени от океана след потопяването на „Девониън“. Увери я, че е направил всичко по силите си да спаси живота на Хари, но за съжаление той така и не дошъл в съзнание. От деветимата моряци, за които се грижел онази нощ, оцелял само един — някой си Том Брадшоу, трети офицер на „Девониън“, който явно бил приятел на Хари. Брадшоу написал съболезнователно писмо, което д-р Уолас обещал да връчи на мисис Клифтън веднага щом „Канзас Стар“ се върне в Бристол. Беше спазил думата си. Мейзи се почувства виновна в мига, в който докторът си тръгна. Не му беше предложила дори чаша чай.