Джон Фаулз - Аристос

79

Според някои учени най-прецизният инструмент, с който човекът разполага, е математическият символ. От гледна точка на семантиката някои уравнения и теореми притежават характерна, строга и неподправена поетичност. Но тяхната прецизност по съвсем обясними практически причини е валидна в една специфична и отвлечена по отношение на сложната действителност област. Поезията не прибягва до обособяване в такава специфична област именно за да постига по-голяма прецизност. Съвсем закономерно науката е точност на всяка цена; а поезията — също напълно закономерно е всеобхватност на всяка цена.

80

Науката винаги е в скоби; поезията — никога.

81

Някои технологични философи и учени отхвърлят забележителни поетични откровения, определяйки ги като блестящи обобщения или изрази на емоционално отношение, чиято единствена стойност е като историческо свидетелство или като щрих от биографията на поета. За такива тесногръди критици всяко твърдение, което не е статистически или логически достоверно или доказуемо, представлява само бляскава украса, цветни карнавални ленти, които нямат нищо общо с уравновесената трезвост на реалната действителност — тоест тяхната представа за науката.

82

Ако Шекспир е бил подобен учен, той би започнал знаменития монолог на Хамлет с внимателно подбрани фрази, като например тези: „Ситуацията, в която се намирам налага внимателно да преценя аргументите за и против самоубийството, без да забравям, че изявленията, които ще направя, са само емоционални вербални изказвания, засягащи мен самия и ситуацията, в която се намирам, и не бива да се възприемат като отнасящи се до друго лице или ситуация, нито като нещо друго, освен биографични факти.“

83

Nobis cum semel occidit brevis lux, nox est perpetua una dormienda. „Когато нашият кратък живот догори, смъртта ще е вечният сън.“ Това е едно съвършено недоказуемо твърдение, но то е и потвърждение, че освен нещата, които подлежат на доказване, има и други стандарти. Защо иначе то би останало запомнено и повтаряно многократно през изминалите две хилядолетия?

84

„Блестящите обобщения“ на великата поезия не са псевдоуравнения или псевдодефиниции, защото нещата и чувствата, които те синтезират и дефинират, действително съществуват, но не могат да бъдат синтезирани и дефинирани по друг начин. Ситуацията, вдъхновила повечето поетически изказвания, е толкова сложна, че единствено такова изказване може да я охарактеризира. Също както едно уравнение може да се окаже безполезно заради евентуални фактически грешки, на които се базират неговите символи, така и едно поетическо изказване може да бъде „отхвърлено“, ако не е достатъчно запомнящо се — ако не упражнява семантични внушения или (извън семантиката) не е достатъчно добре изразено. По-талантливият поет опровергава по-слабия.

85

Мисля си за двама поети, към чиито творби проявявам особена слабост: Катул и Емили Дикинсън. Ако тяхната поезия не съществуваше, никакви исторически и биографични сведения за тях, никаква музика или картини, които те евентуално биха сътворили, дори никакви интервюта и срещи с тях (дори това да бе възможно) нямаше да компенсират моята загуба на точни познания за тяхната най-дълбока реалност и най-истинска реалност, която намирам в поезията им. Бих искал да се беше запазил бюст на Катул, бих искал да се бяха запазили не само един жалък дагеротип на Емили Дикинсън и запис на нейния глас; тези загуби са незначителни в сравнение с непоправимата загуба, ако творбите им не съществуваха.

86

Поезията е подложена на нападки от всички страни; тя е атакувана от науката повече, отколкото всяко друго изкуство, понеже подобно на науката тя се занимава със смисъла, макар този смисъл да не се отнася за същите ситуации и да няма същите цели като технологичната наука. Поезията е подложена на нападки и от другите изкуства, макар те да са по-скоро индиректни, отколкото директни; освен това тя е атакувана и от историческата ситуация.

87

Поезията често е презирана, защото тя е изкуство с „интернационален език“ като музиката и живописта. Така тя плаща дан за това, че притежава най-прецизния инструмент. Но именно този инструмент я превръща в най-откритото изкуство, най-неподатливо на експлоатация и тиранизиране.

88

Мнозина смятат, че поетите сами са си виновни за незавидното състояние, в което се намира тяхното изкуство. Те, разбира се, имат вина — носят я още от времето на символизма 92 — заради опасното смесване на езика на музиката с говоримия език. Сама по себе си нотата е лишена от смисъл, но го получава, когато се намира сред редица други ноти. Дори когато е в хармонична група или в мелодичен ред, смисълът й се променя в зависимост от темперамента, расата и музикалния опит на слушателя. Музиката е „език“, чиято красота се дължи най-вече на възможността за внушаване на различен смисъл, при това става въпрос за нелингвистично разнообразие на смисъла; с други думи, музиката не е същински език, така че тази метафора е неточна. Поезията обаче използва език, който задължително трябва да има смисъл; повечето от така наречените „музикални“ похвати в поезията — алитерация, еуфония, асонанс 93, рима — в действителност са ритмични похвати, помощни метрични средства. Истинската сестра на поезията е танцът, който е предшественик на музиката в човешката история. Именно вследствие на историческото смесване между музика и поезия възниква неуправляемото разпространение на сложна образност и двусмислие в постсимволистичните изкуства. Маларме 94и неговите последователи се опитват да осъществят брак по принуда между музиката и поезията. Те правят опит да придадат на словесния поток непостоянството, променливия ритъм и ефекта на проблясване, характерни за музиката на Вагнер и Дебюси, но думите не могат да понесат този товар. И тъй като звуците, произведени от думите, не проблясвали достатъчно ярко, възникнала необходимостта смисълът на думите да компенсира това. Аз ни най-малко не подценявам смелостта и красотата в творбите на Маларме; но практическият съвременен резултат от подобно смесване във всички изкуства е следният: хитроумно използване на символите, умение за свободното им разместване, изграждане и унищожаване на образци, уклончивост и прикритост, извършване на смислово диференциално изчисление там, където едно просто събиране би свършило работа; и всичко е придружено от твърдението, че това е специфично „модерно“ и най-оправдано в творчески план. Разбира се, това може да е модерно и оправдано; само че добавянето на специфично и най не бива да се приема на доверие.