Джон Фаулз: Аристос

1

Книгата, която възнамерявате да прочетете, е под формата на записки. Написах я така не защото съм ленив, а за да избегна каквито и да било риторика или убеждаване чрез стилистични похвати. Повечето бележки са догматично изразяване на мнение; отново не възнамерявам да налагам убеждения, а да отхвърля всякаква възможност за внушения чрез изкуствени средства. Не желая идеите ми да бъдат харесани само защото са поднесени по приемлив начин; искам да бъдат приети заради самите тях.

2

Това не е диалог, а само едната страна на диалога. Аз твърдя; а вие, ако желаете — оборвате.

3

Някои мои твърдения страдат от обичайния недостатък на всички размишления и обобщения — липсват доказателства. Ако изобщо ги има, то те се съдържат във вашето съгласие с написаното от мен; а единственото възможно опровержение е във вашето несъгласие. Мнозина съвременни философи биха заявили, че недоказуемите твърдения са безсмислени от научна гледна точка; аз обаче не мога да се съглася, че философията е или че изобщо някога ще бъде само наука.

4

Аз съм преди всичко поет, а след това учен. Това е биографичен факт, не проява на самоизтъкване.

5

Дълбоко съм убеден в здравия разум на човека и онова, което следва, е свидетелство за това ми убеждение.

1

Къде сме ние? Каква е тази ситуация? Кой я контролира?

2

С вродения ни инстинкт за оцеляване приемаме, че материята е управлявана във времето от два антагонистични принципа: Законът, или организиращият принцип, и Хаосът — източникът на разрушението. Тези два принципа, единият — организиращ и съзидателен, а другият — разрушителен и причиняващ хаос, се намират в постоянен конфликт. Този конфликт е самото съществуване.

3

Всичко съществуващо — поради факта, че съществува и че не е единственото, което съществува — притежава индивидуалност.

4

Познатата вселена е неизменна в своите компоненти и закони. Всичко в нея или всяко индивидуално създание има раждане и смърт във времето. Това раждане и тази смърт са отличителните черти на индивидуалността.

5

Формите на материята са ограничени, но материята е безкрайна.

Формата е смъртна присъда, а материята — вечен живот.

6

Индивидуалността е необходима както за да усетим болката, така и за да изпитаме удоволствие. И болката, и удоволствието служат на една и съща задача на цялото: оцеляването на материята.

Всички болки и удоволствия са това, което са, отчасти защото са неразделни, но и защото като функции на индивидуалността те имат край.

7

Законът и Хаосът, двата процеса, които доминират съществуването, са еднакво безразлични към индивида. За Хаоса разрушителен е Законът, за Закона — Хаосът. Те в еднаква степен изграждат, подчиняват и унищожават индивида.

8

В рамките на цялото не съществува несправедливост. За един или друг индивид това може да означава нещастие.

9

В рамките на цялото не може да съществува сила или бог, който да бди над всяко отделно същество, но може да съществува сила, която бди над цялото.

10

Цялото няма любимци.

11

Човечеството на своя сал. Салът в безкрайния океан. Изхождайки от своята настояща неудовлетвореност, човекът стига до извода, че в миналото е имало някакъв катастрофален катаклизъм — корабокрушение, преди което той е живял щастливо; че е имало някакъв Златен век, че е имало някаква Райска градина. Той прави и друг извод — че някъде напред [в бъдещето] се намира обетованата земя, в която няма конфликти. И докато той се намира в това злочесто състояние en passage 1; този мит пуска корени, по-дълбоки и от религиозна вяра.

12

На сала се намират седем души. Песимистът, за когото всички житейски радости са единствено съблазни за продължаване на страданието; егоистът, чието мото е carpe diem — улови мига, и който прави всичко възможно, за да си осигури най-доброто място на сала; оптимистът, който постоянно се взира в хоризонта, за да зърне обетованата земя; наблюдателят, комуто е напълно достатъчно да води бордовия дневник на пътешествието и да записва информация за условията на плаване, за състоянието на сала и за своите събратя по неволя; алтруистът, който осмисля съществуването си чрез себеотричане и посвещаване на другите; стоикът, който не вярва в нищо освен в своя отказ да скочи зад борда и да сложи край на живота си; и накрая — детето; родено напълно невежо, както други се раждат със съвършен слух — неизменното клето дете, което вярва, че накрая всичко ще се изясни, че кошмарът ще свърши и на хоризонта ще изникне зеленият бряг.