Джон Фаулз - Аристос

LVII. Мъдрецът каза: Аз не правя нищо, а хората се променят сами, предпочитам неподвижността и хората сами да се поправят Аз не се намесвам, а хората сами преуспяват

LI. Дава живот на мириадите, но не претендира за собственост, облагодетелства ги, но не търси благодарност; грижи се за тях, но не упражнява власт.

X Можете ли да обичате хората и да управлявате държавата, без да прибегнете към действие?

55

Ако индивидът страда, то е, за да не страда цялото. Това може да се случи само в един свят на индивидуализирана материя, в който случайността, времето и промените играят фундаментална роля.

56

Идеята за безкрайността изключва всяка цел, освен тази на безкрайността. Ако изпитваме чувство на щастие, то е само защото материята под формата на човешко същество, изпитващо щастие, служи на целта на безкрайността, а именно — съхраняване на безкрайността. Защото да си щастлив, че съществуваш, означава желание да продължиш да съществуваш.

57

Но ако целта на цялото е единствено да просъществува във времето, то каква е тогава нуждата от еволюция, от причинно-следствените връзки, от сложните закони на физиката? Защо тогава да говорим за преживяването на удоволствие, камо ли за осъзнаването на удоволствието? Защо съществуването да не може да бъде един вечен камък във вечен вакуум или безкраен облак от статични атоми? За човека отговорът на този въпрос винаги е изглеждал прост. Боговете искат да получат свидетелства за възхищение от техните дела; те искат възлияния, псалми и жертвоприношения. Но това е старата и гибелна ерес на антропоцентричната вселена, в която ние, хората, сме Избраните, а всички останали по-низши създания са Масата. В такава вселена е неизбежно присъствието на един много деен бог; и то такъв, който е наша страна, тоест е прекалено предубедена фигура, за да притежава абсолютната власт над цялото.

58

В такъв случай защо материята изобщо съществува? Дори един-единствен водороден атом ще изглежда същинско разточителство, ако едничката цел на безкрайността е изобилие от безкрайност. Но безкрайността не се състои само от време. Времето като абсолютна категория само по себе си не съществува; то винаги е отнесено към някакъв наблюдател или обект. Ако нямам часовник, казвам: „Не знам колко е часът.“ Без материята времето само по себе си е непознаваемо; а безкрайността не съществува.

59

Времето е функция на материята, следователно часовникът е материята, която придава реалност на безкрайността. От нашата много специфична човешка гледна точка някои промени във формата на материята, като например скокообразното увеличаване на размера на мозъка при човекоподобните, появата на самосъзнание, изобретяването на оръдията на труда, появата на членоразделната реч, са безспорни доказателства за някакво благосклонно цялостно отношение към нас. Но за някой хипотетичен външен наблюдател всичко това би могло да изглежда най-обикновен резултат от въздействието на времето върху материята. Той не би го разглеждал като прогрес (настоящата усложненост на материята наистина би могла да изглежда като регрес, като дегенерация, като претрупана орнаментация), а като процес .

60

На този страничен наблюдател всички онези специални привилегии, за които претендира човешкият род, всички постижения, с които се гордеем, биха се сторили абсурдно нелепи като екзотичните церемониални труфила на някой първобитен племенен вожд; за наблюдателя те ще са като цветята в моята градина за един земемер. Цветята в градината ми може да означават много за мен, но от това не следва изводът, че целта на еволюцията е да ми ги даде.

61

Единствено заради самите нас и по никаква друга причина сме измислили термина „еволюционен прогрес“. Самото понятие „еволюция“, [заредено] с идеята, която се влага в него — развитие, започващо от някаква начална точка, е подвеждащо. Ние приличаме на учен-физик, който чрез самия акт на наблюдение изкривява природата на наблюдаваната частица.

62

Безразличието на процеса към съставляващите го индивидуални обекти, този „Бог“, който е ситуация, а не личност, и който не се намесва, тази сляпа обсебеност от съхраняването на безкрайността — всичко това може да ни внуши, че човечеството е оставено на произвола. Но дори и при тези обстоятелства се забелязват признаци на висша благосклонност. Нима не я проумяваме? Чрез небитието си според нашето разбиране за битие, чрез своята ненамеса „Бог“ ни предупреждава, че Homo sapiens , подобно на всяка друга форма на материята, не е необходимост, а случайност. Ако нашият свят бъде унищожен, а с него и всички ние, то цялото няма да пострада. Сляпа заблуда е наследеното от най-далечните ни предци, че отправянето на благодарствен молебен може да повлияе на хода на събитията, че тези проекции на нашите чисто човешки съкровени желания ще послужат като доводи в наша полза в цялостния процес.