Джон Фаулз - Аристос

31

Днес творецът сякаш изпитва потребност да даде „подписан“ израз на своите чувства по отношение на самия себе си и на света. И тъй като интересът към реалистичното изкуство намалява, възникват всички онези методи и стилове (например абстракционизмът, атоналната музика и дадаизмът 84), които почти не придават значение на точността на изобразяване на външния свят (типично занаятчийски качества) и на остарелите разбирания за дълга на твореца пред този свят. От друга страна, те дават възможно най-широко поле за изява на безспорно уникалното „аз“. Това неимоверно „освобождаване“ на стила, техниките и инструментариума (използването на материали), на което ставаме свидетели през нашия век, е предизвикано най-вече от стремежа на творците към творческо Lebensraum 85; иначе казано, от тяхното усещане за затвор, за обезличаване сред общата маса от другите творци. Затворът унищожава личностната идентичност, а точно от това творецът се бои най-много.

32

Но ако основна цел на изкуството става изразяването на индивидуалността, публиката като че ли започва да губи своето значение за твореца; а игнорираната публика на свой ред отхвърля това двойно егоистично изкуство, особено когато всички останали художествени цели са дотолкова пренебрегнати, че художествените произведения започват да изглеждат херметизирани за всеки, който не притежава по-богата информация за художествения замисъл на твореца.

33

Очакваното появяване на двата характерни лагера вече е факт: единият лагер е на творците, чиято основна цел е да дават израз на своите собствени чувства и да се стремят към своето собствено удовлетворение и които очакват тяхната публика сама да дойде при тях, водена от чувството за дълг към „чистото“ или „искреното“ изкуство; а другият — на творците, които се подчиняват на желанието на публиката да бъде ухажвана, забавлявана и заинтригувана. В тази ситуация няма нищо ново. Но никога досега тези два лагера не са били така ясно обособени и така антагонистично настроени.

34

Така всяко изкуство, отразяващо вътрешните преживявания на твореца, се превръща в завоалирана форма на автопортрет. Творецът навсякъде вижда — като в огледало — самия себе си. От това страда майсторството на художественото изпълнение; то става „неискрено“ и „комерсиално“. Нещо повече, с цел да прикрие тривиалността, баналността или нелогичността на своята вътрешна същност, творецът може съвсем преднамерено да вложи в своето изкуство херметични и двусмислени елементи. Това се осъществява по-лесно в изобразителното изкуство и в музиката, отколкото в литературата, защото думата е по-прецизен символ и по принцип всяко фалшиво двусмислие и херметизъм са по-лесно откриваеми тук, отколкото в което и да било друго изкуство.

35

Тиранията на самоизразяването не е единственият фактор, с който съвременният творец трябва да се бори.

Сред най-поразяващите характеристики на нашето време е повсеместното присъствие и използване на полюсите на насилието, жестокостта, злото, опасността, извращението, объркването, двусмислието, потъпкването на общоприетите норми и анархията във всички популярни и интелектуални развлечения и в изкуството. Щастливата развръзка се възприема като „сантименталност“, отвореният или трагичен край — като „реален“. Често може да се чуе мнението, че теченията в изкуството не са нищо друго освен отражение на историческите процеси. А нашето столетие очевидно е изпълнено с насилие, жестокост и всичко останало: тоест изкуството може да бъде само мрачно.

36

Това обаче предполага, че художникът е неспособен на какъвто и да било по-възвишен стремеж, освен огледално да отразява заобикалящия го свят. Не може да отречем, че „мрачното“ изкуство, характерно за нашето време, донякъде е, уви, исторически оправдано; но то много често е и резултат от несправедливия натиск, който обществото оказва върху него.

Творецът създава мрачни произведения, защото обществото очаква от него именно това, а не защото той сам търси този ефект.

37

„Мрачното“ изкуство може да ни доставя определен вид удоволствие не само защото самите ние сме по душа жестоки, склонни към насилие и нихилистично хаотични, не само защото емоциите, които подобно изкуство поражда, са в ярък контраст с ежедневието ни в едно безопасно общество, но и понеже то придава на сивия живот реални очертания, цвят и яркост, каквито иначе не би притежавал без този леснодостъпен контраст. Тази насилствена смърт е моят безопасен живот; тези изкривени очертания са моята симетрия; тази безсмислена поема е моят ясен смисъл.