Джон Фаулз - Аристос

7

Времето или продължителността на живота на едно произведение на изкуството се превръща във фактор за неговата красота. Естетическата стойност на даден предмет започва да се обърква с ценността му като свидетел или носител на информация за далечни светове. Неговата красота остава на заден план в сравнение с полезността му като средство за човешко общуване, която — съвсем естествено — се променя според нашата потребност от (липсваща преди) информация именно от този източник.

8

Колкото по-старо е едно произведение на изкуството, толкова по-близо е до „вечността“; колкото е по-ново — толкова по-далеч е от това качество. Ако е ново, то не притежава красотата или полезността, придадени му от оцеляването през годините, но е напълно вероятно да придобие красотата или полезността на тези, които биха победили времето. Някои художествени произведения вероятно ще оцелеят поради факта, че бъдещето ще ги използва като свидетелства против епохата, която ги е родила; а други ще са свидетелства в нейна полза. Официалното изкуство има нужда само от произведения от втория тип. Необходими са му паметници, а не завещания.

9

Въпреки че нашето пристрастие към старинното или онова, което има шансове да премине в тази категория, влияе върху преценката ни за произведенията на изкуството и дори на отношението ни към вкаменелостите например, обикновено то не влияе на отношението ни към други предмети. В камъка се крие истинската дълговечност на материята; в художественото произведение — дълговечността на човек, на име или на безименното човешко съществуване; отпечатъкът от палец, скрит под дръжката на гърне от минойската епоха.

10

Старинното произведение на изкуството е едновременно нещо, което не може да бъде създадено в наше време и нещо, което все още съществува; възхищаваме се на различните видове настояще, събрани в него. То присъства по два начина: и като оцеляло свидетелство, и като факт от настоящето. Това е и обяснението защо антиките винаги ще бъдат на мода. Като живи същества, осъзнаващи неизбежността на своя край, в определен смисъл ние сме по-близо до античните произведения на изкуството, отколкото до най-новите природни обекти.

11

Доколкото нормалният ни критерий, според който преценяваме произведенията на изкуството, е способността им да преодоляват времето, то съвсем не е чудно, че понякога ни привличат и произведения на изкуството от противоположния вид: а именно ефимерните.

12

Една голяма група второстепенни изкуства — сами по себе си и поради своята природа, нямат достъп до ноосферата. Това са например градинарството, фризьорството, haute cuisine 77и пиротехниката. Ако все пак попаднат в ноосферата, това става съвсем случайно поради включването им като елементи на друго по-голямо изкуство. Вярно е, че фотоапаратът и кинокамерата, магнетофонът и консервената кутия се противопоставят на вътрешната ефимерност на тези „нисши“ изкуства, пък и понякога е възможно те да бъдат пресъздадени по рецепта. Но удоволствието, което тези изкуства ни доставят, в известна степен се дължи именно на тяхната мимолетност и на факта, че не са споделени с други хора.

13

Аналогията с човека: и нашият живот е мимолетен като фойерверките, като цветята, като хубавата храна и хубавото вино. Усещаме своето сходство с тези ефимерни изкуства, тези прояви на човешки умения, които са родени след нас и умират преди нас, които могат да се появят и да изчезнат само след няколко секунди. Към тази категория спадат и незаписаните музикални и актьорски изпълнения, както и спортните състезания.

14

И така, съществуват два вида произведения на изкуството: онези, от които се възхищаваме и на които може би завиждаме, защото ни надживяват, и други, които харесваме, но може би и съжаляваме, защото не ни надживяват. И двата вида са аспекти на нашето усещане за времето.

15

Всяко изкуство едновременно обобщава и индивидуализира, с други думи, то се опитва да цъфти във всяко време, но корените му са пуснати само в едно. Една антична статуя, една абстрактна картина, една додекафония 78най-вече обобщават (всяко време); един портрет на Холбайн, едно хайку, едно изпълнение на фламенко най-вече индивидуализират (конкретно време). В портрета на Ан Крезакр, нарисуван от Холбайн 79, аз виждам една жена от шестнайсети век, но също така и всяка млада жена от определен тип; в строгата и безподобна нотна каскада от Веберн 80все пак долавям израз на мислене, типично за началото на двайсети век.