Джон Фаулз - Аристос

17

Ефектът от напрежението може да бъде положителен или отрицателен: игра или тревога. Подобно на всеки друг механизъм в общия процес напрежението е безразлично към организмите, които засяга. То може да ги доведе до екстаз, но може и да ги унищожи.

18

Всеки един от нас, всяко едно общество, всеки един свят е център на мрежа от подобни напрежения; а онова, което наричаме прогрес, е просто резултатът от противодействащи му сили. Да бъдеш човек или човешка институция е като да си принуден да ходиш по въже. Трябва едновременно да балансираш и да се движиш напред.

19

Никога няма да постигнем състояние на пълно равновесие. За нас единственото идеално равновесие може да бъде житейското. Дори ако за миг постигнем такъв идеален баланс, времето няма да ни позволи да го задържим. Времето придава реалност на това равновесие.

20

Еволюцията се променя, за да остане същата; а ние се променяме, за да станем други. От наша, човешка гледна точка времето тече, за да може всеки миг да е подчинен на случайността и да се нуждае от баланс.

21

Нашето удоволствие и нашата болка, нашето щастие и нашата завист във всеки даден миг ни съобщават дали пазим равновесие или падаме. Живеем в най-добрия от всички възможни за човечеството светове, защото дотолкова сме се адаптирали и развили, че за нас той не може да бъде нещо друго; чувстваме се най-добре и най-щастливи в тази напрегната въжеиграческа ситуация, в която колкото по-високо се издигаме, толкова повече усъвършенстваме уменията си. В тази ситуация височината се определя основно от нашата способност да се самоунищожаваме. Колкото по-високо се издигаме, толкова по-стабилни — а какво е стабилността, ако не една форма на равенство? — трябва да станем. В противен случай падаме.

22

Фундаменталното напрежение е между удоволствието и болката; а трите основни области на противопоставянето удоволствие-болка са второстепенните напрежения, формирани от добро-зло, красиво-грозно, сигурност-несигурност. Фундаменталната истина за тези напрежения е, че „положителността“ на техните „добри“ полюси (тяхната ценност за нас) изцяло зависи от „отрицателните“ контраполюси. Всеизвестно е следното: прекалено много красота може да се превърне в грозота, болката може да се превърне в истинско удоволствие… и така нататък за всичко останало.

23

Противопоставянето красиво-грозно може да послужи като модел за механизма на напрежението при останалите двойки. Подобно на двете разновидности на удоволствието: преднамерено и непреднамерено, така съществуват и две разновидности на подхода ни към прекрасното: обективен и действителен . Обективната красота на един предмет или на едно преживяване е неизменна и не зависи от никакви субективни реакции и чувства на този, който ги преживява. Действителната красота е това, което изпитвам в даден конкретен случай; тя е въздействието, което имат върху мен обектът или преживяването в един определен момент .

24

В детството ни учеха да възприемаме великото изкуство (а и много други неща като религията например) по един обективен начин, сякаш е възможно всяко действително преживяване на въздействието на всяка велика картина да е еднакво за всеки от нас. Резултатът може да се наблюдава в която и да било прочута галерия в периода на летните отпуски — тълпи от блуждаещи хора с безизразни погледи се спират пред великите произведения на изкуството. Не проумяваме защо красотата на шедьоврите не предизвиква у тях очакваната реакция. Причината е, че по силата на своето възпитание те не могат да приемат в действителност , че една реклама на „Кока-кола“ може да е по-красива отколкото най-великото произведение на Микеланджело.

25

Обективната красота, разбира се, е мит — много удобен мит, на който се основават обучението в областта на изкуствата и „науката“ на художествената критика. Това е един много човешки мит, защото да търсиш обективната красота в нещо означава опит да я усетиш чрез по-изтънчените сетива на околните. Всички велики произведения на изкуството са светски икони; а тяхното обективно възприемане е светско тайнство на причастието.

26

Обективната красота обаче има двама големи врагове: реалността и отличното познаване. Абсолютната реалност на естетическото преживяване е онова, което ние действително изпитваме както в скоби, така и извън скоби. Отличното познаване, фамилиарността, поражда презрение, в скоби — скука. Възприемането на обективната красота се превръща в дълг, а ние знаем, че представите за дълг и за удоволствие рядко се покриват; второто посещение на галерията е също и посещение на първото посещение. Това съвсем не означава, че всяко повторение на красивите преживявания обезценява първоначалната красота. Много често този принцип не важи за изкуството, а със сигурност като цяло не важи и за много други неща, като например правенето на любов. Въпреки всичко у човека съществува дълбока и първична неприязън към установения ред, дължаща се на необходимостта от оцеляване (оцеляването е точното изпълнение на рутинните действия, били те свързани с уменията в лова и намирането на храна при първобитния човек, или трудовите умения на човека от индустриалната епоха, насочени към по-високо заплащане на труда). Удоволствието е силно зависимо от неочакваната (непреднамерен способ) и новата, неизживявана красота.