Джон Фаулз - Аристос

9

Виждам тези странни инструменти — дланите и пръстите, с които завършват ръцете ми; виждам тези странни инструменти — ръцете си, които висят от раменете ми; виждам тези странни инструменти — раменете си, които се разклоняват от шията ми; виждам този странен инструмент — шията си, която крепи главата ми; виждам този странен инструмент — главата си, която вмества моя мозък; виждам този странен инструмент — моя мозък, който сам вижда себе си и нарича сам себе си инструмент, опитва се да намери в себе си нещо, което да не е инструмент, за което той да е инструмент.

10

Къде тогава се намира главният полюс? Къде е азът , който ми позволява да направя всички тези описания? Който ми внушава, че всичко, което е в мен и извън мен, е друго? Той не е нищо повече от регистриране на феномени; безличен механизъм, отличаващ се от други подобни само по своето разположение в пространството и времето. В крайна сметка, аз е само обичайното състояние на човешкия ум.

11

Описанието, което обикновено даваме, е следното: „Осъзнавам нарушението в мозъка си.“ Но по-точно би било да се каже: „Това нарушение предизвика безпокойство, и то в конкретна област на житейския опит, в която се намира отражателят на безпокойството, изказващ това твърдение.“ Следователно „аз“ е само удобно географско описание, а не абсолютно битие.

12

Ако полюсът „аз“ може да се определи, то той е сборът от отразените (и запазените в паметта) нарушения в тази определена област. Ако не съществуваха нарушения нямаше да има „огледало“; нямаше да има „аз“. Накратко, „аз“ дължи своето съществуване на своите противоположности; без аза тях е нищо.

13

В определен смисъл обаче всеки отделен контраполюс [т.е. всяка отделна противоположност] трябва да изглежда враждебен по отношение на „призрака“, наречен „аз“, който е съставен от всички останали контраполюси. Контраполюсът, директно противоположен на „Аз съществувам“ е „Аз не съществувам“ . Но колкото и парадоксално да изглежда, това не е най-враждебната ми противоположност, тъй като дори смъртта ми (както свидетелстват надгробните плочи) в крайна сметка говори за моето съществуване. Обикновено мислите за собствената ни смърт не са мрачни; напротив, това е един от най-простите начини да осъзнаем, че сме живи. Но всички контраполюси, външни по отношение на моето тяло, на моето непосредствено обкръжение и на моето имущество, всъщност ме прикриват. Те разсейват моето (както и това на другите хора) съсредоточаване върху себе си. Те ме омаловажават. А по този начин те увеличават моето лично усещане за немо .

14

Съзнателно или подсъзнателно ние очакваме и изискваме от контраполюса да сигнализира и потвърждава нашето съществуване по някакъв начин; защото ние го притежаваме законно, защото той ни обича, мрази или се нуждае от нас; защото той ни признава; защото можем да се идентифицираме било с него, било чрез самия процес на взаимно противопоставяне срещу него. Колкото повече осъзнаваме нищото в неподвижния център на нашето битие — нищо, което прикриваме с говорене за „аз“, толкова по-усилено се мъчим да открием тези качества в контраполюсите, отразяващи егото (или разрушителни за немо ), които можем да изберем, за да „обзаведем“ своя живот.

15

Между всички тези контраполюси, както избираеми, така и неизбежни, и полюса „аз“, съществува връзка; но тъй като самите контраполюси са полюси със свои собствени контраполюси (един от които е установен от „аз“), ситуацията на полюса „аз“ напомня сложна игра на теглене на въже. Трябва да си представим неизброимо количество участващи отбори, въжетата на които са преплетени в сложен възел в центъра; отбори, различаващи се по сила, някои от които са пряко свързани, други — индиректно въздействащи, а много от тях — диаметрално противоположни. Възелът в центъра — това е „аз“, а разнопосочните сили, резултат от тегленето, създават състоянието на напрегнатост.

16

Напрежението е резултатът от въздействието върху личността на противоречащите си чувства, идеи, желания и събития. Понякога тегленето на въжето е едностранно в смисъл, че човек прекрасно знае коя „страна“ желае да победи. При повечето конкретни политически и обществени ситуации това е именно така. Антисемитът не може да бъде привлечен от ционизма, а пацифистът — от въоръжената агресия. И все пак напрежение има, доколкото човек е наясно, че в обществото съществува и противоположната гледна точка. Но в много други ситуации конфликтът се крие във всеки отделен човек. Дърпат го ту в едната, ту в другата посока. Този модел може да се превърне в приятно и ритмично движение като при нормалното сексуално сношение, но може да заприлича и на истинско изтезание; а в извънредни случаи обтегнатите въжета (индивидуалното съзнание) може да не издържат и да се скъсат под въздействие на голямото напрежение.