Джон Фаулз - Аристос

47

През последните две и половина хилядолетия почти всеки велик мислител, всеки велик светец, всеки велик творец е отстоявал, въплъщавал и възхвалявал или поне е загатвал за благородството и за възвишеността на добротворството като основа на справедливото общество. Ако се съди по техните дела, неговата обществена и биологическа стойност не буди съмнение. Затова изглежда, че сякаш великите личности грешат, а преобладаващото, скромно по своите възможности човечество е стигнало до една превратна, но по-дълбока истина: че по принцип е по-добре да не правиш нищо, отколкото да правиш добро.

48

Мисля, че тази странна и нелогична апатия до голяма степен е предизвикана от религиозните митове, според които добротворството ще ни донесе удовлетворение, а ако има задгробен живот — вечно блаженство, следователно добрият човек е по-щастлив от лошия. Светът около нас изобилства с доказателства, че тези твърдения наистина са само митове: много по-често добрите хора са по-нещастни от лошите; добрите дела в повечето случаи донасят само страдания. Човекът вечно се стреми към възнаграждаване, също както вечно се опитва да открие автора — първоизточник на всяко дело. Той чувства, че за извършените добрини трябва да съществува и още някаква компенсация — нещо повече от чистата съвест и чувството за лично удовлетворение. Така се налага изводът, че доброто дело трябва да носи удоволствие, а преди да бъде реализирано, и да обещава награда. В противен случай не си струва да бъде извършено.

49

Съществуват два очевидни „начина“ да получим удоволствие. Единият можем да наречем целенасочен заради това, че събитието, което ни носи удоволствие — срещата с любимия човек, посещението на концерт — е предварително запланувано и очаквано. Вторият и много по-важен начин е непредвиденият , който се отнася за случаите, когато удоволствието идва неочаквано — не само ненадейната среща със стар приятел, изненадващата красота на някой уж банален пейзаж — той се отнася и за всички онези елементи на целенасочения стремеж към получаването на удоволствие, които не биха могли да се предвидят. В действителност, запланувайки някакво целенасочено удоволствие, ние винаги подсъзнателно се настройваме да получим в добавка и някакво непредвидено удоволствие. В този случай нашият подход е като този на пътешественика, който е планирал своето пътешествие и има определени очаквания за предвидените удоволствия, но очаква и много други, непредвидени, свързани както с планирани, така и с неочаквани събития. По този начин ние се подсигуряваме — ако очакваните удоволствия ни разочароват, има и неочаквани, както и обратното.

50

Това, което веднага прави впечатление относно тези два начина за получаване на удоволствие, е, че те до голяма степен зависят от случайността. Девойката може да е запланувала своята сватба от много дълго време, но когато денят най-накрая настъпи, тя осъзнава, че е имала късмет. Нищо не е попречило на сватбата, въпреки че много обстоятелства биха могли да я осуетят. Може би в този момент тя се връща назад в спомените си към първата случайна среща с мъжа, който става неин съпруг, и тогава я завладява усещането за всемогъщата случайност. С други думи, за нас е нормално да гледаме на тези два начина за достигане до удоволствието най-вече като на резултат от играта на случайността. Не толкова ние достигаме удоволствието, колкото то идва при нас.

51

Но ако възприемаме удоволствието като някакъв спечелен облог, а после на свой ред очакваме да получим същото удоволствие и от своя морален избор, и от своите действия, значи сме на погрешен път. Атмосферата на случайност, която владее единия свят, неминуемо ще обхване и другия. Случайността ръководи законите на удоволствието, затова си казваме: „Нека ръководи и законите на добротворството.“ И нещо по-лошо — оттук стигаме до заключението, че си струва да се извършват само добри дела, които обещават удоволствие като награда. Удоволствието може да дойде от одобрението на околните, от личната благодарност, от личния интерес (надеждата за доброто, което ще се върне), от надеждата за възнаграждаващ задгробен живот, от надеждата за освобождаване от чувството за вина, ако то е било „внушено“ от заобикалящата ни културна среда. Но във всички случаи мотивът, който ни стимулира, колкото и оправдан да изглежда от историческа или от прагматична гледна точка, създава една несъмнено нездрава атмосфера около нашите намерения да творим добро.