Джон Фаулз - Аристос

3

Човекът обаче е изключение само по отношение на своята собствена епоха, не и на миналото или на бъдещето. Представата, че от гледна точка на удоволствието, което може да се получи от живота, съществуват „съвършени“ и „несъвършени“ етапи от еволюцията, е само един мираж. Лишено от основание е твърдението, че като цяло човечеството от нашата епоха е по-щастливо или по-малко щастливо, отколкото живелите през която и да било друга епоха — минала или бъдеща. Не разполагаме със средства [и критерии] за преценка на интензивността на удоволствието, което другите епохи са намирали или ще намерят в съществуването; сигурно е, че цели източници на удоволствие и начини на усещане биха могли да изчезнат, както това се е случило с цели биологични видове. Следователно е невъзможна каквато и да била оценка на някаква специална абсолютна компенсация.

4

Нашият свят може да изглежда по-сигурен, друг — по-вълнуващ. Нашият свят може да е по-осведомен; друг — по-загадъчен. Нашата епоха не притежава някакво очевидно специфично предимство, което не може да се балансира от друго специфично предимство в друга епоха.

5

Всички форми на живота протичат паралелно с другите във всеки даден момент. В скалата на щастието еволюцията е хоризонтала, а не вертикала.

6

Всички кучета — в миналото, настоящето или в бъдещето, са еднакво щастливи. За нас, хората, е ясно, че това не е така, но нито едно куче не го съзнава. Именно заради осъзнаването човекът е изключен от съвременната относителност на компенсацията. Огромната цена на познанието е способността да си представяш и свързаната с нея способност за съпоставяне. „Златният век“ е бил епохата преди съпоставянето и ако наистина е имало Райска градина и Грехопадение, то те трябва да са съществували съответно, когато човекът не е можел да съпоставя и когато е придобил тази способност: между Битие 3:6 и Битие 3:7 19.

7

Всеки обект на човешката завист поражда две съмнения. Дали той е толкова щастлив в своето положение, колкото ми се струва? Дали аз ще съм толкова щастлив на негово място, колкото ми се струва, че мога да бъда? Тези съмнения би трябвало да смекчат последствията от неравенството. Но капиталистическото схващане, че условията за щастие са еднакви за всички, ни кара да отговорим положително и на двата въпроса.

8

Милионерът си купува [нова] луксозна яхта; чиновникът, пътуващ с обществен транспорт, си купува нова кола; работникът — нова въдица; скитникът — здрав чифт обувки. Аксиомата на капиталистическото общество е скитникът да завижда на работника, работникът — на служещия, а служещият — на милионера. За всички, които вярват в подобни общества, е истински късмет, че не познаваме нито степените на изпитваното удоволствие, нито къде се намира всеки от нас спрямо тях. Но човекът продължава интуитивно да търси далечния спомен за относителната компенсация при животните. Макар да е възможно (в смисъла на изпитваното индивидуално удоволствие) да не се намираме толкова далеч от нея, колкото ни внушава обществото, в което парите са на особена почит, все пак ни дели достатъчно голямо разстояние.

9

Въпреки че в резултат на развитието на съзнанието и въображението човечеството е лишено от относителна компенсация, то притежава — благодарение именно на това развитие, — способността да институира една съзнателна и рационална съвременна относителност от същия вид. За нас липсата на относителна компенсация или неравенството, което познаваме, е основната причина за прогреса. Дадена ни е възможност да разбираме, че не сме справедливо компенсирани и че сме много далеч от този момент. Но ние сме единствените организми, способни да разбират, да се примиряват с това осъзнаване и да намират изход.

10

Животните нямат това, което ние сме придобили, а ние сме изгубили онова, което те все още имат. Би трябвало да ги обичаме не заради човешките им качества, а заради тяхната невинност. Когато сме с тях, ние се връщаме в Райската градина, в компанията на себеподобните си ежедневно преживяваме Грехопадението.

11

Всички форми на живот освен човека приличат на бригада строители, които градят в абсолютен мрак, без да виждат нито собствената работа, нито тази на колегите си. Но щом ни е била дадена светлина, за да виждаме, веднага сме забелязали, че работата на едни е по-лека и приятна, отколкото на други — така започнала дългата ера на завистта. Сега постепенно осъзнаваме, длъжни сме да осъзнаем, че всички заслужаваме равен достъп до щастие, дори да не го получим. Посланието, внушавано от нашата ситуация, е ясно: длъжни сме да създадем същото равенство при новата светлина, каквото сме имали при предишната тъмнина.