Джон Фаулз - Аристос

41

Има само един практически способ за омаловажаване на комплекса на пионката — към обичайното за демокрацията определение „право на всички пълнолетни граждани да гласуват свободно“, да добавим и фразата „и колкото е възможно по-често“. В наше време вече можем да се справим с евентуални проблеми от технологичен и социален характер, възникващи при по-чести избори по въпроси от общонационално значение; в повечето западни страни можем или бихме могли да обезпечим необходимата защита на свободната преса и свободния достъп до информация, както и задоволително високо ниво на общото образование, което да позволи тя да бъде разбирана и оценявана правилно.

42

Единствената група хора, която със сигурност би отхвърлила тази идея, е групата на самите политици, макар че те отделят все повече внимание на една форма на неофициален (и опасно манипулативен) плебисцит, наречена проучване на общественото мнение. Техните аргументи са добре известни — непостоянната и изменчива природа на общественото мнение, невъзможност да се управлява без последователност във възприетата политическа линия, необходимост да се запазят в тайна определени фактори, от които зависи взимането на решения, и така нататък. Тези аргументи са основателни. Но хората във властта винаги имат интерес да останат в нея. Каквито и да са политическите разногласия на опонентите, те винаги постигат споразумение за правилата на водената от тях игра; този, който вземе превес, ще се бори със зъби и нокти да остане на власт.

43

Сега обществото се намира в ситуация, подобна на тази, в която е била жената преди еманципацията. И ако тя е била непостоянна и емоционална при вземането на своите решения, то е, защото от нея никога не се очаквало друго, не са й разрешавали или създавали условия да бъде друга. Тази ситуация е била опасна за обществото колкото и сегашното тотално неучастие в държавното управление на преобладаващото мнозинство пълнолетни.

44

Едва ли системата на по-често гласуване би променила съществено цифровото изражение на затрудненото положение на индивида. Отделният глас никога не е бил от значение. Но това е първата стъпка към по-малка изолация. Междувременно обаче ние си оставаме милионите [хора], безсилни да променят нещата.

45

И все пак немо , подобно на случайността и на безразличието на цялостния процес към отделната личност, е от съществено значение за човека. Това е крайният вътрешен ефект, резултат от осъзнаването, че човешкото съществуване е основано на неравенство. Немо е едновременно пасивният ужас от това положение и активният източник на енергията, необходима за неговото коригиране.

46

Немо е еволюционна сила, необходима колкото и егото [азът]. Егото е безспорният факт — това, което съм; немо е потенциалът — това, което не съм. Но вместо да оползотворим немо , както бихме оползотворили всяка друга сила, ние му позволяваме да ни ужасява, както първобитните хора са се ужасявали от мълнията. Бягаме презглава, ужасени от този тайнствен призрак насред нашия град, макар всъщност истинският страх да не се крие в самия него, а в нашия страх от него.

1

Ако допуснем да попаднем между челюстите на собственото ни въображение и реалността, в която живеем — между по-добрия свят на нашите мечти и по-лошия, който обитаваме, вероятно ще открием, че положението, в което се намираме, е абсолютно незадоволително. Един от традиционните начини за компенсация е да погледнем снизходително на всички онези „по-нисши“ форми на живот, в сравнение с които се смятаме за по-щастливи. Нашият човешки свят може би изглежда жесток и краткотраен, но при останалите форми на живот нещата стоят, меко казано, по-зле. Подобно утешение не издържа на критика, защото онова, което се разкрива при по-задълбочено вникване в нещата, не е вселена на случайно придобити привилегии, място, където човекът стои най-високо на стълбата на щастието, а вселена, в която — с едно-единствено изключение — цари загадъчно равновесие и равенство сред всички форми на живата материя. Тази равнопоставеност в съществуването аз наричам относителност на компенсацията .

2

Тя може да бъде дефинирана по следния начин: относителността на компенсацията е това, което позволява на всяко живо същество на всеки етап от еволюцията да получава при нормални условия сравнително еднакво удовлетворение от съществуването, както и всички други съзнателни същества от неговата собствена или от която и да било друга епоха . Два фактора обуславят тази равнопоставеност между всички форми на съзнателен живот, били те минали или настоящи, прости или сложни, просъществували само един час или десетки години. Първият е, че всички те изпитват удоволствие и болка; вторият е, че нито едно от тях не може да съпостави своето собствено усещане за удоволствие или болка с това на което и да било друго живо същество. Единственото изключение от тази блажена забрава е човекът.