Джон Фаулз - Мантиса

— Край.

— Зета, ета, тета, йота, капа…

— Давам ти последна възможност.

— Ламбда, мю, ню — ню беше божествено — кси всъщност идва малко прекалено, омикрон само си показва, пи, ро…

— Край. Дефинитивно, окончателно, категорично, безпрекословно, безапелационно, веднъж завинаги, край .

— Сигма, таф…

— До последната думичка!

— Юпсилон, фи…

— До края на живота си няма да ти проговоря!

— Хи, пси, омега.

— Заповядвам ти да напуснеш съзнанието ми. Моментално!

— Да, мили. Алфа, бета…

Какъв късмет, че стаята има акустична изолация. Горкият сатир, доведен до състояние отвъд всякаква крайност (дори за един сатир), надава най-смразяващия вой на яростна полуда, излизал някога от получовешко, полукозе гърло. Стои като истукан и трепери. После извършва чудат скок и се изправя срещу вратата; навежда глава и с изумително чевръсти крачки като обезумял се втурва срещу нея. За радост обаче тя е облицована с плътна тапицерия и това яростното нападение не довежда до нищо. Вратата стои непоклатима като скала. Без изобщо да се изненада, човекът-козел просто завива и се връща обратно — само се чувства леко замаян. Откъм леглото продължава да долита напевното изреждане на гръцките букви. Той се обръща и съзерцава снежнобелите, леко раздалечени крака, приканящия задник, извития гръбнак, протегнатите ръце, сгушената във възглавницата глава, лъскавата черна коса. Лъскава черна коса! А ноздрите му — много по-чувствителни от преди — долавят непогрешимия аромат на водорасли, оризова пудра и счукани листенца от хризантема!

— Кси, пси, омега.

За секунда настъпва тишина. После създанието на леглото леко се надига и извръща избеленото си и крехко като на кукла японско лице и го поглежда. На лицето е изписана отблъскващо синтетична усмивка.

— Здравей, Джони. Ти харесва непослушна…

Този път викът изразява не ярост, а единствено първичния зов на мъжкаря, макар и не напълно лишен от скритите нюанси на финалния писък на пилот-камикадзе. Две бързи крачки и фантастичен скок, изпълнен сякаш в имитация на един от козлите на стенния часовник, Майлс Грийн полита във въздуха и прехвърча над леглото, най-сетне достигнал мечтаната действителност. В същата милисекунда, в самия апогей на полета си, миг преди безпогрешното приземяване точно върху целта, наративът извършва най-горчивия си поврат — а може би това е дело на полиморфичната Ерато, чиято по-изтънчена преценка и опит в тези неща (или обида, тъй като вече стана ясно, че дори една богиня може да бъде засегната), я подтиква да предприеме светкавични действия, за да се защити. Във всеки случай в миниатюрния отрязък от време, който дели апогея от приземяването, ефимерният японски аватар на богинята изчезва.

Разяреният до крайност и напълно въоръжен сатир се сгромолясва на празния чаршаф върху дюшека като реактивен самолет, който прекалено рязко се приземява върху самолетоносача; от което поради факта, че е лишен от спирачен механизъм, той отскача сякаш от трамплин. Рогатото му чело се забива с ужасяващо тъп звук в стената над леглото. Може би на това място облицовката е по-тънка. Часовникът със сигурност усеща вибрацията от удара, защото без всякакво предупреждение кукувицата започва непрестанно да кука. Що се отнася до сатира, този път той остава да лежи безчувствен на възглавницата. Най-сетне започва окончателната трансформация. Бледото бездвижно тяло, проснато по очи върху леглото, отново е Майлс Грийн.

Настъпва кратка пауза. После изневиделица изникват два чифта ръце — едни черни и едни бели. Те обръщат безжизненото тяло по гръб. После го покриват с чаршафа и лекото одеяло и здраво затъкват завивките от двете страни. Белите ръце отплуват до вратата и едната посяга към ключа на осветлението — спретната, правоъгълна, матова пластмасова лампа, която се намира над леглото, точно над мястото, където рогата се забиха в тапицерията — което очевидно бе спасило осветителното тяло от погром. Междувременно малък черен или тъмнокафяв юмрук нанася рязък страничен удар на стенния часовник, подарен на отделението от господин О’Брайън. Кукувицата млъква. После се разнася енергичният глас на доктор Делфи.

— Добре, сестра. Мисля, че сега ще имаме време да пием по чаша чай. — Тонът се променя едва доловимо. — Ще го пием в моята стая.

— И аз ли?

— И ти, сестра.

— Благодаря, докторе.

Вратата се отваря.

— О, пропуснах. Дали можеш да намериш отнякъде сантиметър? Бих искала да премеря нещо.