Джон Фаулз - Мантиса

— Не философ, нали?

— Колко странно. Как се…

— Просто се опитах да отгатна.

— Всичките са един дол дренки, да ти кажа. В един от фарсовете си Чарли добре ги беше изтипосал. Според него не можели да си различат phalloi 55от pyge 56.

— В кой фарс?

— Онази противна Клио веднъж ми каза, че не бил запазен. Но доколкото я познавам, сигурно просто го е тикнала под напоителните канали на инките или нещо подобно. За да се измъкне и на спокойствие да се позабавлява в събота вечер като истинска стара мома.

Той продължава да се взира в тавана.

— И аз… аз ти напомням на стария Джаджа?

Тя го целува по рамото.

— Съвсем далечно, мили мой. Едва-едва доловимо. И то само понякога.

— Не виждам никаква връзка.

— Майлс, недей да се цупиш и да се обиждаш. Не говоря за физическия аспект.

— Кога съм се оплаквал, че си се разсъбличала пред мен?

— Но все се опитваш да ме превърнеш в нещо, което не съм. Сякаш би ме предпочел съвършена. Или като сестра Кори. Струва ми се, че никога не задоволявам напълно изискванията ти. Зная, че имам недостатъци. Всъщност носът ми наистина е с няколко милиметра по-дълъг от идеалната пропорция. — Тя замълчава. — Някога имах и друг приятел. Той все ми се подиграваше за това. Но той си беше плъх. Излизаше с отегчителната до смърт Калиопа. Само че аз му го върнах тъпкано.

— И кой беше той?

— Нали не се дразниш, че дърдоря толкова много? Кажи ми, ако ти преча. Ами просто прилепих думата „нос“ към истинското му име. После го изпратиха в изгнание. Там написа възможно най-разводненото… как му се вика… за основаването на… нали знаеш. Хик хек хок.

— На Рим?

— На Рим.

Той втренчва поглед в тавана.

— Бъркаш двама души.

— Не ги бъркам. Ще го помня цял живот.

— Вергилий е писал за Рим.

— Разбира се. Колко си умен — как се сети.

— А ти си имала връзка с Овидий.

Настъпва тишина.

— Майлс, напълно ли си сигурен?

— Публий Овидий Назон. Като „нос“ на латински.

— Едва сега като че ли започвам да се досещам. Не съм ли го вдъхновила да напише ода или нещо подобно?

— Онзи е Хораций, за Бога.

— А, да. Онова изящно творение за врабчето.

— Катул.

— А, помня и него. Беше истинско съкровище, толкова обичах да го дразня. Бях неговата Ливия.

— Лесбия. Божичко!

Тя се притиска към него.

— Мили мой, съжалявам. Наистина полагам големи старания.

— Питам се, ако имаш такова отношение към великите поети от миналото, какво, по дяволите, ги очаква…

— Майлс, аз просто вдъхновявам хората. Хвърлям семето. Не мога да бъда едновременно навсякъде, за да видя какво цвете ще поникне. А и така ме болят очите, като чета на други езици. Никоя освен нашата азбука не притежава за мен същите нюанси.

Майлс Грийн се взира в тавана и мълчаливо размишлява. Тя го целува по рамото.

— Мили мой, кажи ми за какво си мислиш.

— Знаеш за какво си мисля.

— Хайде де.

— Питах се дали си прочела и ред от онова, което съм написал.

Тя замълчава. После се сгушва в гънката на врата му и го целува.

— Майлс, чела съм някои рецензии. И съм чувала много хора да говорят за работите ти.

— Но не си ги чела.

— Зная за какво се разказва. Общата насока.

— Попитах те дали си ги чела.

— Ами… не в буквалния смисъл на думата, любими мой. Все се каня. Честна дума.

— Благодаря.

— Майлс, знаеш, че обичам истинската ти същност.

— Ако обичаш, престани да употребяваш думата „истинска“. Напълно разби цялото ми доверие в нея. — И преди да е успяла да изрече каквото и да било, продължава: — Първо ми казваш, че съм безнадеждно невъздържан и неточен. После изведнъж става ясно, че всъщност не си прочела нито ред от проклетите ми писания. Знаеш ли какво? Трябва да се заемеш с писане на рецензии.

Тя скрива лице в рамото му.

— Приличаме си. И аз не се справям много добре с думите.

— Виж, Ерато. Игричките, които си играем в полувремето, тъй да се каже, са едно нещо. Но ти все по-настоятелно се опитваш да ги намесиш в почивките ни. Все по-настоятелно се подиграваш с неща, на които държа. Като действителността например. И за Бога, само не ми казвай пак, че просто си такава, каквато аз те искам. Не съм те искал такава. Ти сама си решила каква да бъдеш. И вече надхвърляш границите на всякакви шеги.

— Моля те, не се ядосвай.

— Не се ядосвам. Просто съм шокиран. И дълбоко огорчен.

Той се взира в тавана. Ръката й леко се плъзва по корема му и намира увисналия пенис; започва да го гали, после лекичко го стисва. След малко мъжът се обажда: