Джон Фаулз - Мантиса

Майлс мислено се връща към първите вариации — бяха толкова физически, така страстни, лишени от почти всякакъв диалог; експериментални до степен, в която се превръщаха в очарователно невъзможни като текст. А сега?! И тя е виновна за всичко. С жените човек рано или късно свършва в блатото на реалността, или иначе казано, в море от думи. От време на време дори се пита дали пък жените не са изобретили литературата, за да си върнат тъпкано на представителите на превъзхождащия ги мъжки пол, с цел умишлено да ги заблудят и да ги разсеят; да ги въвлекат в напразно прахосване на интелектуални сили и потенциал в мантиси 60и тривиални подробности, по-безплътни и от сенки по стените. Всъщност не е ли това една колосална конспирация — и кой е на дъното на всичко? Разбира се — това вечно изплъзващо се, злонамерено и двулично създание, което лежи до него — че кой друг?!

Може би ви се струва, че Майлс Грийн трябва вече да е изпаднал, и то съвсем основателно, в твърде мрачно настроение. В действителност той лежи на леглото, а на устните му за най-голяма почуда танцува нещо подобно на усмивка. Причината е проста. Току-що му хрумна един изключително хитър ход с жертвена пешка, в замяна на която възнамерява да получи царица. Причината за одевешните неколкократни забележки относно сестра Кори и гърдите й съвсем не се коренеше в липса на такт, нито пък демонстрираше проява на пренебрежение — те бяха умишлено направени с цел да се надхитри противникът, който съвсем очевидно бе решен да надхитри него самия. Когато у Ерато покълне достатъчно ревност към сестра Кори, той спонтанно и с лекота ще предложи напълно да я отхвърлят — а после ще предложи нова заместничка. Тази далеч по-съвършена и подходяща кандидатка за мястото вече е избрана — не без подробен анализ на всички възможни посоки за развитие, както вече бе упоменато. В интерес на истината той дори се пита как е могъл да бъде толкова глупав, че да не разбере от самото начало колко е по-подходяща; още повече, че опитът, който ще извлече от подобно въплъщение, ще послужи на гъркинята (Боже, колко са били прави троянците за гръцката щедрост) като един толкова необходим урок относно правилното поведение на лицето пред биологическата реалност.

Взира се в тавана и извиква във въображението си новата кандидатка. Тя е японка — скромна и изящно покорна по кимоно, изящно безсрамна и също тъй покорна без него. Но най-голямото й достойнство се състои в неспособността й да говори английски. Самата мисъл кара душата на Майлс Грийн да тръпне от удоволствие. С нея всякакъв друг разговор освен диалога на плътта е сладостно невъзможен. Разбира се, човек би могъл да отпусне на Ерато, a la japonaise , някое и друго изречение на развален английски. „Здравей, Джони“, „Ти обича непослушна нипонска момиче“ и разни подобни безсмислици — но всичко друго би било великолепно и безспорно неправдоподобно.

Представя си я как смирено навела очи, тя подрънква на своя шамисен — далеч по-сносен заместител на пукнатата лира; после, най-сетне разголила бялото си тяло, ухаещо на оризова пудра и хризантеми, с разпусната лъскава черна коса, тя коленичи до него — своя самурай — и се отдава на сложна церемония, която непрестанно задълбочава и усилва удоволствието — еротичен еквивалент на прословутия чаен ритуал. Трепкащите като птички ръце, косата с дъх на водорасли, закръглените гърдички — и всичко това в пълна тишина. Най-сетне, доведен до полуда (този момент си представя най-ясно), той я хвърля на татамито, или както там се казва, тя лежи в краката му и го приканя да поднесе върховната награда, с която ще благоволи да дари еротичните й умения. Тази безкрайно смирена жена, най-после истински восък в ръцете му, предана и преизпълнена с почит, доволна от всичко, преливаща от възхита, и най-вече несравнимо няма — като се изключи някой и друг дрезгав неразбираем стон на дискретно ориенталска наслада, дарена й от нейния господар и господ…

Майлс Грийн се рее в тези приятни видения със спуснати клепачи. Но сега отваря очи. Изпитва странното усещане — също тъй неразбираемо като японските въздишки, които току-що отекваха в дясното му мозъчно полукълбо — че целият е увит в хавлиени кърпи, все едно се намира в турска баня или е изпаднал в треска.

— Ерато?

На вид полузаспала, тя промърморва:

— Да, скъпи?

— Защо тук изведнъж стана адски горещо?

Тя го потупва по рамото.

— Шшт. Сега си почиваме.

Минава известно време.