Джон Фаулз - Мантиса

— Всичко ме сърби.

— Не обръщай внимание, скъпи.

Главата го сърби влудяващо и той вдига ръка да се почеше. Пръстите докосват косата. В следващия миг той скача в леглото, сякаш е докоснал не собственото си тяло, а казан с вряла вода.

— Господи Боже мой!

В следващия миг извършва зашеметяващ (при други обстоятелства) атлетичен скок и от леглото се оказва на килима с цвят на пепел от рози, с ужас взирайки се в собственото си тяло. Ерато дори не отваря очи.

Отново промърморва:

— Нещо нередно ли има, мили мой?

Вместо отговор той надава рев — звук нито толкова дълбинен, нито толкова космически като онзи, с който тя оглуши същата тази стая преди известно време, но също толкова показателен за обзелата го ярост, която не може да се опише нито с нито думи, нито с каквито и да било други способи. Както и преди този сърцераздирателен in extremis зов за помощ не извиква никакъв ответ в причинителя си; този път дори стенният часовник не реагира.

Но Ерато все пак отваря тъмнокафявите си очи и се повдига на лакът. Не успява съвсем да прикрие усмивката от божествените си гръцки устни. Ако тази липса на съчувствие е чудовищна, то трябва да признаем, че не по-малко чудовищен, и то съвсем буквално, е и видът на стенещия — защото в този миг той свежда поглед към краката си. Те са странно закривени, с издути бедра и изопнати прасци, от горе до долу покрити с рошава черна козина, и завършват не с ходила, а с двойни копита. Ръцете му безпомощно се впиват в новопоникналата на лицето му брада, после посягат към заострените уши, към челото, където изпод косата изскачат две дебели рогчета, дълги по около пет сантиметра. Светкавично посяга (невероятно, не бе забравил познанията си по класическа митология) към най-долната част на гръбнака и търси опашка — но, изглежда, поне тя му е спестена. Това не е толкова утешително — бледата кожа със северноевропейски тен е потъмняла до неузнаваемост; но ако имаше огледало, щеше да установи, че физиономията на този фавън има далечна прилика с лицето Майлс Грийн. Но заключителният елемент на новото му тяло, щръкнал с нахално колосалните си размери, задминава с цели тетрорхидни мили своя предшественик, заемал същото място.

Разкъсван от ужасяваща смесица от шок и ярост, Майлс Грийн вдига поглед към смеещото се лице на леглото.

— Ах, ти, подла мръснице!

— Но, любими мой, в Древна Гърция това се нарича анагноризис. Освен това си мислех, че би искал да разбереш как се чувствам аз. За разнообразие.

— Това е непростимо!

— А ми казваш, че не съм разбирала истинската ти същност.

— Върни ми предишния вид!

Тя го измерва с поглед.

— Така ти отива. А освен това трябва да се погрижим за средната стойност.

— Върни ми предишния вид, мътните те взели!

— Всъщност по този начин можем да направим малка вариация по темата за амнезата. Само че сега ще страдаш от тежка форма на сатириазис.

— Боже Господи, сама си го просиш! — Тя се обръща по корем, подпира брадичка върху дланите си и безмълвно му се усмихва през рамо. — Каква безвкусица… нямах предвид това !

— Ще пропуснем дифтонгите. Поне първия път.

— Боже мой. — Той отново свежда поглед към итифалическото си тяло. — Това е отвратително. — Стрелва я с яден поглед, изпълнен омерзението на заклет трезвеник, комуто поднасят литър и половина малцово уиски. — Не проумявам как изобщо ти хрумна… това чисто и просто показва що за жена си.

— Мили мой… не е така. Просто се интересувам от азбучните комбинации, които съставят думите. Символично.

Той се втренчва в засмяното лице.

— Добре. Изигра си глупавата шегичка. А сега ми върни предишния вид. Моментално! — Тя прехапва устни. Той насочва черния си пръст към нея. — Предупреждавам те. Ще го напиша. До последната думичка.

Усмихвайки се, без да отклонява поглед от лицето му, тя бавно започва да рецитира гръцката азбука:

— Алфа, бета, гама…

— Ще те превърна в посмешище за… Ще разбия всички илюзии за теб, ще… Боже мой, ще ти покажа, че в тази игра участват двама. — Крещи: — Наистина!

Тя се отпуска на възглавницата, протяга ръце, сякаш се припича на слънце, и затваря очи. Полуизвърната към него и с усмивка на уста продължава да изрежда гръцките букви, сякаш си припомня отдавна отминал летен следобед.

— … мю, ню, кси, омикрон, пи…

— Чуваш ли какво говоря!

— … фи, хи, пси, омега.

— Добре. Стига толкова.

Тя продължава; или по-право, започва отначало:

— Алфа, бета, гама, делта, епсилон…