Джон Фаулз - Мантиса

— Все ги замисляш разни.

Тя го целува по рамото.

— С което те надминавам.

— Нямах предвид това.

— Не мога да се оправя с имената. Все едно главата ми е пълна с мухи, които непрестанно бръмчат.

— Не можа ли да измислиш по-хубаво сравнение?

— А какво му е на това, любими?

Той продължава сърдито да стиска устни, но вече не издържа.

— Прекрасно помниш всичко. Особено когато пожелаеш.

Тя продължава да си играе с пениса.

— Някои неща.

Той оставя кратка пауза, преди да продължи:

— Много правилно от твоя страна. Аз, естествено, разбирам, че онова същество от парнаската поляна е просто метафора, символ на азбучните сливания, които пораждат думи и така нататък. Но не проумявам защо не можеш да ми простиш липсата на богат сексуален опит, какъвто притежаваш ти. Мисля, че изобщо не искам кой знае колко много, като те моля само за час-два да наденеш нечия чужда кожа. Поне от време на време.

— Майлс, зная, че чернокожите са красиви, но мъничко ме боли, че не ти се струвам достатъчно красива такава, каквато съм. Да не говорим, че в началото се уговорихме да се превъплъщавам само когато ми се прииска.

— Само че на теб никога не ти се приисква.

— Не разбирам защо просто не бъдем себе си.

— Защото ти не ме разбираш. Понякога си мисля, че би било най-добре, ако двамата бяхме съвсем различни хора.

Тя повдига пениса му, после го пуска и той безжизнено увисва.

— Разбирам те, любими мой. Може и да не съм чела книгите ти, но съм прочела онова, което е в сърцето ти. Зная и кътните ти зъби. — Тя потупва пениса сякаш за довиждане, после плъзва ръка по рамото му. — Моля те, нека не говорим повече. Нека малко да си починем. Може би след минута ще ми дойде друго настроение. И тогава ще започнем следващия преговор.

— Изобщо не смятам въпроса за приключен.

— Мили мой.

— Напоследък само говорим. Имах те само два пъти през целите тези поне сто и осемдесет страници — разбира се, ако това бе обикновена книга със страници, а не ненаписваем нетекст. Не сме тук за това.

— Обещавам да измисля нещо очарователно за следващия път.

Той изсумтява.

— Така не става.

— Любими.

— Добре де.

— Няма да изрека и дума. Ще бъда твоя до безкрай.

— Добре ще се позабавляваме.

— Обещавам.

Тя го потупва по рамото. Той понечва да каже нещо, но се отказва.

В стаята цари пълна тишина, в която отеква единствено тиктакането на стенния часовник. Те лежат на тънещото в здрач легло, телата им се преплитат, очите им са затворени — очарователна картина на интимна хармония; сгушена жена, мъж, който я закриля, покой след чувствения ураган. Тя повдига десния си крак малко по-нагоре и докосва слабините му, сънено потърквайки се в хълбока му; после отново замръзва в неподвижна поза.

В този миг всички мъже трябва да съчувстват на Майлс Грийн — или поне самият Майлс Грийн е твърдо убеден в това. Смята, че никой не може да го вини за припламващото понякога неблагоразумно желание да поеме (тъй да се каже) по стъпките на Барда 57.

И наистина — най-вече за свое собствено утешение — за минута извиква пред погледа си жизнерадостната, напориста и вече исторически възхитителна карибка. Но после, съвсем естествено, тишината го отвежда до други възможни изходи от настоящето затруднение. Пред очите му като в калейдоскоп се плъзгат и стрелкат полинезийки, ирландки, венецуелки, ливанки, балинезийки, индийки, италианки, рускини и какви ли не други; свенливи, страстни, дръзки и хладни; съблазнителни, потънали в сълзи, игриви и разярени… цяла Организация на обединените нации от женски очи, устни, гърди, крака, ръце, слабини и задници; но уви, те се мяркат само за миг, като снимки на шумолящите страници на списание или като снежинки, които замръзват, защото са неосъществими.

Най-влудяващото, разбира се, е, че всички те са заключени в тялото, сгушено от дясната му страна, и очакват да вдъхнат или да им бъде вдъхнат живителен дъх, за да придобият очарователно измамна плътност — разбира се, само в случай че проклетото момиче (Омир, как ли не), с цялата си абсурдно капризна и банална женска суета (подчертано абсурдна предвид на произхода му от семейство, където всички са обзети до степен на полуда от манията да демонстрират колко са полиморфни) бъде заставено да се подчини. Трябва да се отбележи, че като мнозинството божества в дългата си кариера и Ерато бе прихванала някои доста глупави човешки привички. Съдейки по поведението й, човек спокойно би могъл да заключи, че тя е най-обикновена жена — дори още по-зле, най-обикновена съпруга.