Джон Фаулз - Мантиса

— Какво да направим?

— Няма значение.

— Не, кажи ми, моля те.

— Може само тя да участва през цялото време. Искам да кажа, ти в нейния образ. Отново като чернокожа муза. Единствено с цел да повишим средната стойност. — Тя не отвръща. — Не че бих се отказал от теб.

— Имаш ли някакви други идеи, Майлс?

— Като изключим предложението за в бъдеще да носиш по-заоблени обувки, когато риташ беззащитното ми тяло — не.

Минава миг, тя се изправя. Свежда глава към него и на лицето й е изписано гузно изражение.

— Бедничкият ми, сладкият ми той. Мисля, че ти се поотмести и аз просто не можах да спра.

— За двайсет и девети път.

— О, Майлс, не съм! Покажи ми къде е. Нека те целуна по-хубаво. — Той докосва долните си ребра. Тя се навежда и продължително целува нараненото място; после се изправя и укоризнено го поглежда.

— Любими, ти си истински англичанин — нищо не показваш. Като с гърдите на сестра Кори. — Тя го съзерцава замислено, но все пак нежно. — Понякога ми напомняш на един човек.

— На кого?

— На един човек, когото познавах много отдавна.

Той я поглежда подозрително.

— Кой е той?

Облегната на лакът, тя нежно гали гърдите му и описва малки кръгове около пъпа му.

— Вече дори не помня името му. Не представляваше нищо особено. Виждала съм го един-единствен път. Всъщност имах един приятел, когото си деляхме със сестра ми Талия. Казваше се Чарли. Водеше ме насам-натам. Просто се забавлявахме.

— Кой е Чарли?

— Нека пак да те гушна. — Тя заема предишната поза. — Мм, толкова е хубаво. Чарли е… О, боже, тази моя памет! Само да не бяха толкова много. — Тя замислено го потупва по рамото; изведнъж радостно го плесва по-силно. — Френски.

— Случило се е във Франция?

— Не, в Гърция. Със сигурност беше в Гърция.

— Но Чарли не е…

Тя посяга с дясната си ръка да му запуши устата.

— Майлс, зная това. Просто имам напълно откачена система за запомняне. Чакай малко. Френски… точно така! Знаех си, че най-накрая ще се сетя. Брекекеке, коакс, коакс. Чарли беше написал една пиеса за жаби.

Той втренчва поглед в тавана.

— Но защо Чарли, за Бога?

— Истинското му име е толкова дълго. Все не мога да го запомня.

— Става дума за Атина в пети век?

— Любими мой, не мога да се закълна за точната дата. Но си напълно прав — наистина беше в Атина, при това много преди дискотеките, фамилията Онасис и така нататък. И то толкова отдавна, че не бива да ревнуваш, той бе сред четиримата мъже, които единствени в цяла Атина не бяха напористи хомосексуалисти — честна дума, момичетата нямаха голям избор — и с Талия му подхвърлихме една идейка за пиеса, с чудесни женски роли, които той разви блестящо, макар че ако трябва да бъда искрена, имаше едно злобно заяждане по адрес на жените от Милет, които… — но това е друга история. Както и да е. Веднъж ни хрумна да посетим стария Джаджа. Жилището му бе просто отвратително — намираше се недалеч от пазара, на приземния етаж, вътре нямаше абсолютно никаква светлина и повече приличаше на пещера отколкото на жилище, а на всичкото отгоре той се беше сгушил в дъното пред един огън… макар че хората навън направо изнемогваха от жега. Представяш ли си? На изкукуригалия дърт глупак очевидно изобщо не му беше до нас и почти не ме погледна, когато Чарли ме представи. Разбира се, бях там incognito, той не знаеше коя съм всъщност. Но и да знаеше, това надали би му направило особено впечатление. Като че ли не го интересуваше друго, освен да размахва ръце пред огъня и да наблюдава идиотските сенки, които се гонеха по стената. С Чарли се почувствахме като четиригодишни. Направо невероятно — сигурно някое хлапе наскоро му бе показало тази игра. От пръв поглед си личеше, че вече е напълно изкуфял. Отдавна трябваше да са го тикнали в старчески дом. Отегчавам ли те?

Той се взира в тавана.

— Продължавай.

— Искам да кажа, че в определен момент човек трябва да престане да се любува на отраженията на разни хвърчащи птички, смешни гримаси и главата на вълка. В крайна сметка на нас непоносимо ни втръсна и за майтап Чарли предложи да си сваля дрехите; помня, че бях с доста кокетен бледошафранен шаячен хитон, извезан по краищата с червена вълна; беше от един любим бутик на остров Кефалония 54, намира се в галерия с колони, бях го взела от пролетната разпродажба предишната седмица почти без пари, направо от закачалката, а сякаш ушит за мен… Докъде бях стигнала?

— Тъкмо се канеше да се разсъблечеш пред…

— Разбираш ли, просто исках да видя как ще изглежда сянката на голото ми тяло, а и малко да постресна грохналия дърт нещастник — и знаеш ли какво стана? Той грабна метлата, която бе захвърлена до огнището, и забълва какви ли не мръсотии срещу Чарли. Ако си въобразявал, че хористките, които все забърсвал — точно така каза — се вмествали в неговата представа, на Джаджа, за идеалната жена, трябвало да иде да си прегледа вулгарния, болен от евтини водевили мозък. После с цялото си нахалство ми заяви, че носът ми бил прекалено дълъг, веждите ми не били добре оскубани, божественият ми хитон бил една педя по-къс, отколкото трябвало, ръцете и краката ми били твърде кльощави, задникът ми не стърчал достатъчно… с което съвсем се издаде. И той беше като всички останали. За него идеалната жена всъщност представляваше идеалното момче. И Чарли не се посвени да му го заяви право в очите на този мизерник. Ако не беше отскочил навреме, метлата щеше да го перне по главата. В крайна сметка трябваше да се спасяваме с бягство. А Джаджа стоеше на прага, размахваше смотаната си метла и крещеше глупости — как щял да погне пазителите по петите ни — Бог знае как си ги е представял — заради това нарушаване на… — Тя замълчава. — Беше такъв, как се вика…