Джон Фаулз - Мантиса

Така размишлява Майлс Грийн. С обичайната си обективност той заключава, че не би могъл да се оплаче от факта, че, общо взето, ден след ден, с всичките му плюсове и минуси е имал на разположение богиня, която е готова едва ли не на всичко (като изключим метаморфозите и бразилската чупка) в леглото; нито пък безнаказано да пренебрегва единствената отстъпка, която тя бе направила в полза на извечното човешко псевдодуховно търсене на нещо, което бе един сантиметър (или една сричка) по-съвършено от онова, което той вече притежаваше — сестра Кори. Въпреки това не може лесно да й прости всички останали отстъпки, които спокойно бе в състояние да направи в подходящия момент. Откритието, че е възможно една муза да бъде лишена от въображение в тези неща, искрено го разочарова — по въздействие можеше да се сравни с изкусен батос 58.

Все едно да ти дадат ферари и да ти поставят ограничение на скоростта двайсет километра в час.

Най-сетне трябва да се изправи пред това признание — ако предварително не знаеше коя е, човек с неудоволствие щеше вече да се пита дали пък всъщност тя не е просто една еснафка. Всички тия приказки за „истинската същност“ граничат с дребнобуржоазния манталитет, с етоса на продавачките. А що се отнася до това, че ревнуваше от себе си единствено защото впоследствие той бе стигнал до откритието, че я намира за още по-привлекателна в чужда кожа… просто няма думи. Човек вече е на път да попита наистина ли се е родила на Парнас, или по-скоро в някой манастир.

„Но Господ ми е свидетел, мисли си Майлс, това далеч не е най-лошото.“ Тази последна и непоносимо многословна вариация просто потвърждаваше отдавна зародилото се подозрение. Представата за музите като за свенливи и плашливи девойки е една от най-големите заблуди, в които човечеството е било въвличано някога. Вместо „свенливи и плашливи“ четете „непоправимо фриволни и непочтени“ — и може би ще получите много по-точна представа що за същества са. Като тази, която лежи до него — подуши ли нещо сериозно, и дим да я няма. Искам да кажа (казва си Майлс), да вземем за пример въпроса, който не повдигнах, но следващия път на всяка цена ще изтъкна — защо деветдесет и девет процента от всичко, което това момиче и сестрите му уж вдъхновяват, винаги е било и остава разхищение на хартия и мастило. Този факт просто показва, че хич не ги е грижа. „Танцуващите Момичета от Делфи“ е добро и твърде точно определение… Боже мой, на драго сърце би се обзаложил, че малцината, които са създали нещо ценно, са го постигнали не толкова заради, а по-скоро въпреки Ерато.

Но онова, което най-безсрамно издаваше подлата й игричка, бе фактът, че ако пожелае, настина е способна да вдъхновява. Стига да поиска, спокойно се е справяла с ролята на Смуглата Лейди, Лесбия, Калипсо и коя ли още не, а при липса на друго е била готова дори да се преправи на гръцка ваза 59или света девица. Но го е правила за други мъже — за него се противеше дори на неофициален сеанс в ролята на една най-обикновена карибка. В работно време дори не си бе направила труда да провери на какво е способен Майлс Грийн с малко сериозно и неподправено вдъхновение, нито пък да прочете какво е написал в миналото — иначе веднага би разбрала, че той е твърде значителен човек, за да заслужава подобно пренебрежително отношение.

Отново трябва да се подчертае (казва си Майлс): тя е непоправимо плитка, както и непоправимо бъбрива. Спокойно би могъл да си затвори очите пред начина, по който в замяна на задоволителното си тяло пародира всички литературни теории, които човек изповядва. Но вече е потресаващо ясно, че дори това не приема насериозно. Авторът и написаното може и да не заслужават уважение, но в никакъв случай не бива да забравяме, че в това най-важно нещо на света жените не могат да правят каквото си поискат.

Именно това определя поведението й — негодуванието от физическото привличане, което изпитваше към него: ярък пример за това колко се бе отдалечила от истинската божественост и принципите на Декарт и колко е заприличала на най-обикновена, средностатистическа гражданка на двайсети век с промит мозък. Бог е свидетел, тази порода му е достатъчно добре позната от моничния свят извън сивата тапицирана стая: веднага щом подушат, че издайническите желания на тялото заплашват безценното еманципирано его, се превръщат в неохотни, досадни, пренебрежителни мърморани със змийски език; сами си го просят, после се отмятат; в един миг робини на сетивата, а в следващия вече наперено ти демонстрират така наречената свобода на волята; вечно се присмиват на онова, което не разбират, и се опитват да принизят мъжете до собственото си равнище. Проблемът е, че така и не порастват; нямат усещане за точния момент, никога не знаят кога да спрат и да се държат както подобава на възрастта им — ярък пример за това е самата Ерато.