Джон Фаулз - Мантиса

— Прав си, любими. Както винаги.

— О, не го казвай, мила моя. Само понякога.

— Просто имам усещането, че ти ставаш далеч по-добър в изкуството да се държиш непоносимо.

— Глупости.

— Напротив, вярно е. Аз не притежавам твоя вроден талант да убивам настроения. Не е лесно, когато цял живот си се опитвал да постигнеш обратното.

— Но днес ти се справи прекрасно. Каза неща, които бях убеден, че никога няма да ти простя.

Тя отново го целува по рамото и въздъхва.

— Направих, каквото можах.

— И успя.

Тя се притиска мъничко по-близо до него.

— Това поне доказва, че решението ми да дойда при теб е било съвършено правилно.

— Много мило от твоя страна, любима.

Тя замълчава.

— Макар че никога не съм ти казвала истинската причина.

— Разбира се, че си ми я казвала, любима. Поне десетина пъти, докато си почивахме. Как винаги си се възхищавала на моята чувствителност по отношение на жените, как си осъзнала, че срещам литературни проблеми… и така нататък. — Тя безмълвно целува рамото му. Той се взира в тавана. — Да не искаш да кажеш, че има друга причина?…

— Нищо особено, мили мой.

— Кажи ми.

— Не бива да се обиждаш. — Тя нежно глади гърдите му. — Просто в този миг се чувствам толкова близко до теб. Не мога да понеса мисълта да ни разделя и най-малката тайна.

— Хайде. Кажи ми.

Тя се притиска мъничко по-силно към него.

— Просто като че ли никога не си си давал сметка колко привлекателни бяха… са… така наречените ти литературните проблеми за момиче като мен. — Тя докосва с пръсти гърдите му. — Никога не съм ти го казвала, Майлс, но го изпитах още първия път, когато се срещнахме. Разбира се, ти не знаеше, че това съм аз, бях се скрила в образа, който се опитваше да съчиниш по онова време. Но през цялото време те наблюдавах, любими.

— И?

— Слава Богу, казах си, най-после едно момче, което никога, за нищо на света няма да го направи както трябва, а освен това почти го знае и сам. През цялото си юношество, докато си блъскаше главата в стената и с мъка докарваше онези… скъпи, наистина е трудно, зная , че всичко беше с най-добри намерения и че ти наистина се стараеше, колкото можеш, и аз се опитвах да ти помогна, но нека си го кажем — онези отчайващо необмислени и неточни опити да ме обрисуваш — през целия този наистина ужасяващ и изнервящ период не изгубих вяра в теб. Защото знаех, че един ден ще те озари прозрение и ще осъзнаеш, че всичко това е пълен абсурд — все едно еднокрак инвалид да се готви за олимпийски атлет. И така се сбъдна тази прекрасна, прекрасна наша тайна. — Тя млъква и развеселено изсумтява. — Като се правеше на старшата сестра беше толкова смешен. Всеки път ставаш все по-добър. Идеше ми да се изсмея на глас. — Той не отвръща. — Майлс, нали разбираш какво се опитвам да кажа?

— Да. Идеално разбирам.

Нещо в гласа му я кара бързо да се изправи на лакът и тревожно да се вгледа в лицето му. Протяга ръка и го гали.

— Мили мой, влюбените хора трябва да бъдат откровени помежду си.

— Зная.

— Току-що си призна най-искрено за гърдите на сестра Кори. Аз просто се опитах да ти отвърна със същото.

— Ясно ми е.

Тя го потупва по страната.

— А и винаги си притежавал рядката дарба да не умееш да се изразяваш. Това е толкова по-привлекателно и интересно, отколкото да ти се удава да боравиш с думи. Мисля, че ужасно се подценяваш. Хора, които знаят какво искат да кажат, при това умеят да го кажат, с лопати да ги ринеш. Ти нямаш понятие нито от едното, нито от другото, което те прави почти уникален. — Тя се вглежда в него с нежна загриженост. — Това е причината, която ме накара да ти се разкрия в истинската си същност, любими. Именно заради това се чувствам толкова сигурна с теб. Зная, че дори ако по някаква случайност се отметнеш — опазил Бог, аз вярвам, че никога няма да го направиш — от нашата малка сделка и се опиташ да опишеш всичко това, изобщо няма да успееш, за нищо на света. В интерес на истината в някакъв момент обмислях и други автори, но никой от тях не можеше да ми осигури тази съвършена сигурност, която ти ми даваш. — Тя го наблюдава, после се навежда към него с неподправено искрен поглед и почти докосва с устни неговите устни. — Майлс, знаеш, че можеш да ме имаш винаги, когато поискаш — тя го целува — и както поискаш. А ако всичко беше другояче и ти можеше да опишеш всичко между нас, просто нямаше да можем да бъдем заедно. Тогава нямаше да имам друг избор и щях да се примиря да бъда просто сянка под старото стълбище към мозъка ти, досаден призрак в машината, а аз не мога да понеса мисълта да бъда за теб просто фантазия. — Тя отново го целува, но този път не се отдръпва и докато говори, докосва устните му с устни. — А и без друго в тази област си много, много по-добър.