Джон Фаулз - Мантиса

Но това е вече прекалено дори за стените. Обратната метаморфоза се извършва сто пъти по-бързо. Изненадана, сестрата полита напред, за кратък миг се мерват разяреното й, разкривено лице и притиснатите към помътняващите стъкла ръце, сякаш се разделя с жертвата си с огромно неудоволствие и почти е готова да нахлуе вътре. Напразно — за по-малко от десет секунди сивата облицовка и топлите стени, увенчани с успокояващи, макар и твърде монотонно еднакви ученически гърдички, след краткотрайна промяна се възвръщат към обичайния си вид. Всички външни лица и събития отново биват изолирани.

Майлс Грийн отваря очи и втренчва поглед в куполовидния, напомнящ човешки мозък таван, но ако държим на истинността и на някаква макар и най-бегла правдивост в представянето на мъжката психика, трябва да признаем, че той не мисли за всевечно красивата, страстна, даряваща и получаваща млада гръцка богиня в обятията му; той разсъждава дали не извършва нещо непростимо, а точността на изказа изисква да се употреби в описанието на тавана от надвиснали сиви гърдички подчертано рядката дума смехареска; което го подсеща за Алхамбра и оттам се замисля за исляма.

Целува косите на хурията до себе си.

— Браво, мила моя. Това беше много интересно.

Тя го целува по рамото.

— И на мен ми беше интересно, любими.

— Вероятно би могло да бъде и по-интересно, но…

Тя отново го целува по рамото.

— Със сигурност.

— В някои от днешните разигравания бе просто превъзходна.

— И ти, любими.

— Наистина ли?

— Срази ме с новия бекхенд — че си щял да ми плащаш такса.

— Чист рефлекс.

— Беше толкова сладко. — Тя го целува по рамото. — Направо божествено. Направо щях да те убия на място.

Той се усмихва, взира се в тавана и лекичко я привлича към себе си.

— Умната доктор Делфи.

— Умният Майлс Грийн.

— Идеята беше твоя.

— Никога не бих се справила сама, любими. Цял живот очаквам да се появиш.

Той целува косите й.

— Още помня онази нощ толкова ясно. Когато се появи за пръв път.

— Наистина ли, любими?

— Аз си седя и тракам на онази безумна пишеща машина.

— И на всеки десет думи задраскваш девет.

— И съм се запънал на онази проклета героиня.

— Мили, тя просто не беше мен. Бях жестока, за да бъда милостива.

Той я потупва по гърба.

— И в този миг изникваш ти от плът и кръв и сядаш на ръба на писалището ми.

— А ти едва не падна от стола от изненада.

— Че кой не би паднал? Изневиделица изниква някакво ослепително същество, а после заявява, че идва с предложение.

Тя се вдига на лакът и доволно се усмихва.

— На което ти отвърна: „За коя, по дяволите, се мислиш?“

— Направо онемях.

— А когато се представих, ти отвърна: „Не ставай смешна, никога не съм те виждал.“ — Тя се привежда и докосва връхчето на носа му с устни. — Беше толкова смешен.

— Честна дума, не можех да повярвам, докато не ми каза, че ти е дотегнало до смърт да се криеш зад въображаеми жени. Едва тогава започнах да осъзнавам, че сме настроени на една и съща вълна.

— Защото на теб самия ти бе дотегнало до смърт да ги съчиняваш.

Той й се усмихва.

— Все още го умееш до съвършенство. Невероятна убедителност.

— Идва ми отвътре.

Той целува вътрешната част на китката й.

— Бе наистина прекрасно — най-сетне да открия някой, който разбира.

Тя скромно сведе поглед.

— Любими, кой друг, ако не аз?

— Как му дотяга на човек да пише — и още повече, когато е принуден да публикува.

Тя нежно се усмихва и го подканя:

— И?…

— Да можехме да открием един съвършено невъзможен…

— Ненаписваем…

— Незавършваем…

— Невъобразяем…

— Безкрайно редактируем…

— Текст без думи…

— Едва тогава ще можем да изявим истинската си същност.

Тя се навежда и го целува.

— И най-накрая?

Той се взира в тавана, сякаш отново е настъпил възхитителният миг на най-важното откритие.

— Проклятието на прозата.

— Което е?

— Всички онези досадни отрязъци, които разделят еротичните сцени. — Той я поглежда в очите. — Това ми бе достатъчно. Още тогава разбрах, че сме създадени един за друг.

Тя отново отпуска глава на рамото му.

— Забравила съм какво стана после.