Джон Фаулз - Мантиса

— О, любими.

— Любима моя.

— Любими.

— Любима.

— Любими.

— О, любима моя.

На тези леко налудничави фрази им липсват приятният ритъм и бързина на оригиналния, опитен глас от часовника; освен това много по-бързо могат да бъдат прочетени, отколкото изказани, защото биват изречени по-скоро като въздишки, сред продължителни, трескави, напрегнати, очевидно ненаситни целувки. Най-сетне тя извръща глава, но без да се откъсва от него нито за миг, и заговаря по-свързано:

— Мислех, че е спрял.

— Зная.

— О Майлс, сякаш измина цяла вечност.

— Зная… честна дума, не исках…

— Зная, любими. Аз съм виновна.

— И аз бях много лош.

— Не, не беше.

— Любима.

— О, любими.

— Обичам те.

— И аз.

— За Бога, накарай тази вратата да изчезне.

— Да, да.

Тя се извръща и поглежда към вратата. Тя изчезва; те отново се целуват; после се свличат на килима.

— О, горкичкият ми ангел, виж колко са големи — не, спри, нека аз, ще изпокъсаш копчетата.

Настъпва тишина.

— О любими, любими…

Отново тишина.

— Такова си чудовище, обожавам, когато…

Отново замлъкват. В този миг започва да се случва друго странно нещо, но двамата на килима са твърде заети със себе си, за да забележат. По сивите тапицирани стени се разлива неясна мъглявина. Скоро те съвсем очевидно започват бързо и твърде необяснимо да губят плътност и твърдина, сякаш се разтварят. От тъкан и дунапрен те сякаш се превръщат в дрезгава мъгла по здрач. Във или зад тази полупрозрачна преграда изплуват иреални силуети и движения, които напомнят полюшващи се сенки зад плътно матирано стъкло или мрачните дълбини на океана иззад люковете на батисфера.

— О, толкова беше хубаво. Направи го пак.

Отново тишина.

— О, Майлс, мисля, че ще умра.

За кратък миг замлъкват.

— Не спирай, не спирай…

Стига да бяха с отворени очи, щяха да забележат, че в непрестанно кресчендо, водено от собствените им движения, издайническите стени са се превърнали в доста прозрачно дебело стъкло, което спира единствено звука. И, о, безподобен ужас, около стаята, която вече представлява огромна стъклена кутия, подобна на продълговата оранжерия, в нощта, смущавана единствено от бледата светлина, която струи зад стъклените стени, в разпокъсани редици се стичат болните и техните болногледачи: пациенти по пижами, медицински сестри, санитари, портиери, лекари, специалисти и всякакви служители — те прииждат все по-близо и по-близо, докато най-сетне призрачните лица на най-първите изплуват досами прозрачната стена на този аквариум. И те гледат, изгаряни от тъжно, безмълвно желание, както нямащите съзерцават имащите или както умиращите от глад изпиват с поглед зад витрината на ресторанта ситите. В този миг единствено думите остават лична, свещено ненакърнима тайна. Макар че никой не изрича думи — долавят се единствено откъслечни звуци.

Отвъд, на около един метър от онова място в стената, където се намираше вратата, стои неумолимата, страховита фигура на очилатата старша сестра, чието лице не изразява нито глад, нито желание, а единствено някакъв психологически еквивалент на твърдата кола на бялата й униформа. От всички страни зад стъклените стени едно до друго са скупчени десетки лица, но тя стои сама — като капка антисептик в екзотично ястие, която разпръсква гъмжащите бактерии. Ничии очи не са така хипнотизирани от ставащото. Толкова внимателно следи движенията на хората в стъклената стая, че зениците й искрят. Един-единствен път се извръща и хвърля по един злостен поглед на хората отдясно, отляво и отсреща. С подобно изражение алчният театрален директор обхожда с поглед препълнената зала или пък мадам брои клиентелата на бардака си. Както и заплаши, сестрата вижда — но със съзнание, способно единствено да вижда, без да чувства.

Всичко свършва; изпадналата в забвение двойка се е отпуснала на пода, несъзнателно заемайки същата поза, която увенча първото, клиничното им съвкупление — пациентът лежи по гръб, лекарката е сгушила глава на рамото му — но сега те стискат ръце, здраво преплели пръсти. Мълчаливата публика гледа още миг-два, но изведнъж, сякаш отегчени от последвалата бездвижност и прекратяването на действието, всички се разшумяват и започват да се оттеглят, потъвайки в танцуващите сенки. Единствено сестрата не помръдва. Скръства пълните си ръце на гърдите си и продължава да чака, сякаш по-слабите души може и да се оттеглят, но тя — тя никога няма да изневери на дълга си да следи, да съди, да мрази и да порицава плътта.