Джон Фаулз - Мантиса

— Забравил съм коя ненаписваема вариация беше.

— Двайсет и деветата.

— Мислех, че е трийсетата.

— Не, мили. Беше две след двайсет и седмата, а двайсет и седмата беше, когато ме накара… — И тя се притиска по-плътно към него. — Знаеш. Калпазанин такъв.

— Искаш да кажеш, когато те накарах да…

— Шшт.

Тя го целува по рамото. Часовникът тиктака и доволно отглежда в утробата си следващия кукувичи зов. Мъжът на леглото заговаря на тавана:

— За нищо на света не бих повярвал. Всеки път съумяваме да го правим още по-невъзможно от предишния.

— Нали ти казах. Ах, ти, маловернико.

— Каза ми, скъпа. — Плъзва ръка по гладкия гръб и я потупва. — Ти и сестра Кори.

Тя леко го щипва.

— Като сестра Кори.

— Правиш я толкова добре. Непрекъснато забравям, че сте една и съща личност. — Той целува косите й. — Откакто тя, искам да кажа ти — фантастично. Нищо чудно, че старият Уилям… особено като пощурееш. Ако всичко е ставало в главата му, разбирам защо е оплешивял.

— Да, скъпи, в главата му.

Той търси дясната й ръка. Сплитат пръсти и известно време лежат, потънали в размисъл.

— Това ми се стори нередно днес. Искам да кажа, само два пъти. Онзи interuptus 51не се брои. — Тя не отвръща. — Средно стигаме до три, нали?

— Всъщност до три цяло и три в период, мили мой.

— Значи два пъти е недостатъчно.

— Можем да наваксаме.

— Това е заради литературните глупости. Всеки път, когато се задълбочим в темата, някак изгубваме от поглед основното.

— Скъпи, нямам нищо против, но като имаме предвид коя съм, не мога напълно да пренебрегна тази страна на въпроса.

— Ангел мой, зная, че не можеш. Просто…

— Просто какво, любими?

Той я погалва по гърба.

— Всъщност мислех за едно от днешните ти превъплъщения. — Потупва я. — Както винаги ти се представи много компетентно. Но през цялото време се питах какво отношение има това към всичко останало.

— За кое превъплъщение става дума?

— Когато се правеше на психоаналитик. Всички онези глупости как съм бил воайор и ексхибиционист. Честна дума, дойде ми в повече. При дадените обстоятелства. А и беше малко нечестно. Особено за фиксацията върху майката.

Тя се изправя на лакът.

— Но, Майлс, мили, кой каза едва миналия път, че би изял гърдите ми?

— Не мисля, че можем да вадим отвлечени заключения само защото по някаква чиста случайност като сестра Кори имаш зашеметителни гърди.

— Само като сестра Кори ли?

— Разбира се, че не. — Той докосва за миг тези до себе си. — И като двете.

— Майлс, чух много добре. Каза „като сестра Кори“.

— Грешка на езика.

Тя свежда поглед.

— Честна дума, не виждам никаква разлика.

— Съкровище, всъщност няма разлика.

Тя вдига глава.

— Какво значи това „всъщност“?

— Искам да кажа, че разликата е почти незабележима. А и не може да ревнуваш от самата себе си. Само защото като сестра Кори си една идея по-горда и по-смела. Още по-очарователно дръзка и предизвикателна. — Той отново посяга към предмета на дискусията. — Твоите са по-дискретни. По-деликатни. — Тя отново изучава дискретната деликатност, но вече с известна сянка на съмнение. — Нека ги целуна.

Тя се отпуска на рамото му в предишната поза.

— Няма значение.

— Толкова си суетна.

— Съжалявам, че се оставих да ме придумаш да се направя на чернокожо момиче.

— Мила моя, нали вече се разбрахме. Само едно твое превъплъщение ми е достатъчно — единствено за да ми напомня колко божествена си в истинския си вид. Както и да е, опитвах се да кажа, че колкото и да ти е приятно да ме обвиняваш в кръвосмешение и така нататък, имаме да вършим много по-важни неща. Днес имаше цели пасажи, където изобщо не се споменава за секс. Понякога ми се струва, че губим усет за правилното степенуване на нещата. Трябва да се върнем към духа на онези невероятно прекрасни времена — кога беше това? — когато през цялото време почти не продумвахме.

— Номер осем.

— Тази вариация имаше съвършена структура; беше солидна, сериозна, без прекъсвания — знаеш. Не можем винаги да се издигаме чак до такива висоти, но все пак.

— Като че ли помня, че и тогава бях поравно сестра Кори и себе си — през половината време бях нея.

— Така ли, мила моя? Напълно съм забравил. — Потупва я по гърба. — Колко странно. Можех да се закълна, че през цялото време беше само ти.

Настъпва тишина. Ерато лежи до него. В предишната й поза има една-единствена незначителна промяна — сега е с отворени очи. Човек би се запитал за миг дали не е изпълнена с негодувание. Но скоро това впечатление се оказва погрешно, тъй като тя отново се обръща и целува мястото, където е опряла глава.