Джон Фаулз - Мантиса

— Ти каза: „Боже мой, какво чакаме тогава?“

— О, Майлс, не съм била толкова безсрамна.

— Беше, и още как.

— Любими мой, до онзи миг вече почти седемнайсет века никой не ме бе притежавал в истинската ми същност. Откакто се възцари това убийствено християнство. Всички, които споменах току-що, не успяха да доближат и на километър до истинската ми същност. Ти си наистина първият от… дори не помня името му. Не можех да чакам и минутка повече. — Тя въздъхва. — Поправи ли горката табуретка?

— Не, запазих я със счупените крака като паметен спомен за случилото се.

— О, мили, колко си сладък.

— Това е най-малкото, което можех да направя.

Тя го целува по рамото. Потънали в пълно мълчание, миг-два лежат неподвижно на килима с цвят на повехнали рози. После мъжът прокарва пръсти по гладкия й, сякаш изваян от топла слонова кост гръб, улавя я за кръста и я придърпва по-близо.

— Обзалагам се, че все някой е успял да се доближи.

Тя клати глава.

— Вечно се криех зад някой друг.

— Като Смуглата Лейди. — Той целува косите й. — Не го беше споменавала.

— Всъщност връзката не беше от най-щастливите.

— Бъди добро другарче и ми разкажи.

Тя шумно изпуска въздух, едновременно развеселена и смутена.

— Майлс, това е съвсем лично преживяване.

— На жива душа няма да кажа.

Тя се колебае.

— Ами… мога да ти кажа едно. Да го наричат както си щат, но никога не е бил Лебедът от Ейвън.

Въодушевен и изненадан, той се извръща.

— Нали не казваш, че в крайна сметка все пак е бил Бейкън ?

— Не, скъпи. Опитвам се да обясня, че в дългите си безмълвни и сладки размишления той дори веднъж не се сети за нещо така елементарно като една баня. Затова в крайна сметка излязох толкова студена и резервирана. Честно казано, не можех да се приближа на повече от един вик разстояние. Помня, че веднъж го срещнах — скиташе се по Олд Чийпсайд, потупваше се по плешивата глава, повтаряше все един и същи стих… и не можеше да измисли как да продължи. Аз му креснах с все сила през улицата — за прикритие бях застанала до някаква продавачка на цветя — и му помогнах да продължи.

— За кой стих става дума?

— „Не знам как шестват нежните богини“.

— А ти какво извика?

— „Защото отдалеч смърди ми“. Или както там са казвали елизабетинците.

Той се ухилва на тавана.

— Ти си невъзможна.

— Всичките бяха еднакви. Ако литературните историци не се правеха на важни, отдавна щяха да открият, че преживях много лош период от упадъка на Римската империя до изобретяването на вътрешния водопровод.

Той замълчава.

— Да бях знаел от самото начало, че истинската ти не приема нищо сериозно.

Ръката й се плъзва по корема му.

— Нищо ли?

— Освен това.

Тя го щипва по пъпа.

— Аз съм такава, каквато искаш да бъда.

— Значи не си истинското себе си.

— Това съм истинската аз.

— Тогава ми кажи истината за Смуглата Лейди.

— Миличък, изобщо нямаше да ти хареса. Беше досущ като сестра Кори.

— Тоест физически, а не буквално като сестра Кори?

— Съвършено копие. По някакво странно съвпадение.

Той отново се извръща слисано към нея.

— Ерато, нали… не се шегуваш?

— Разбира се, че не, Майлс. — Тя вдига глава и го поглежда в очите. — Де да беше шега.

Той отпуска глава на възглавницата и отново се втренчва в тавана.

— Боже мой. Чернокожа.

— Мисля, че се спряхме на наситенокафяво, скъпи.

— И ти нямаше нищо против?

Тя въздъхва.

— Любими, току-що се пошегувах, разбира се — за Олд Чийпсайд. Аз съществувах само във въображението му. Просто онова, което витаеше в неговото въображение, доста се доближава до онова, което витае в твоето. Разликата е, че ти не спираш дотам — искам да кажа, не конкретно ти, а всички твои съвременници. Всичко трябва да е „истинско“, иначе не съществува. Ти прекрасно знаеш, че истинската „истинската аз“ е въображаема. Аз съм истинска във вашия смисъл на думата единствено защото ти така ме искаш. Това се опитвах да кажа преди малко.

— Чакай малко, ти първа се появи и седна на ръба на писалището ми.

— Любими, просто исках да проверя как ще се чувствам като истинска. Естествено, трябваше да избера някого, пред когото да се представя като истинска. Също тъй естествено се спрях на теб. Това е всичко. Честна дума.

За миг лежаха мълчаливо. После той се размърда.

— Искаш ли да легнем на леглото?

— Разбира се, скъпи.

Тя се изправя и му подава ръка. Нежно се прегръщат, докосват устни, след това ръка за ръка се настаняват на леглото и заемат същата поза — тя опира глава на рамото му, той я прегръща през раменете, тя премята десния си крак върху неговия. Той отново заговаря.