Джон Фаулз - Мантиса

— Мога да ти предложа друга част от тялото ти, която би ти послужила далеч по-добре като емблема. В Древна Гърция я наричали делта .

— Това е вулгарно.

— И точно.

— Забранявам ти да изричаш повече каквото и да било. Ти си просто пропаднал десетокласен посредствен писач. Неслучайно „Таймс“ те нарича „петно върху сериозната английска проза“.

— Държа да ти съобщя, че това е предмет на изключителна гордост за мен.

— И нищо чудно. Та това е единственото отличие, което си получавал.

Отново се възцарява мълчание. Той се отпуска назад и свежда поглед.

— Ако не друго, задължен съм ти поне за едно. Сега си давам сметка, че когато жените са се намесили, еволюцията вече е била напълно сбъркана.

— Заедно с теб, роден от една от тях.

— Заради което оттогава насам вие ни отмъщавате с всички най-долни номера.

— За които вие, невинните като лилии, прословути с миролюбието си мъже изобщо не сте и подозирали.

— Докато вие не ни научихте на тях.

— Продължавай. Имаш пълна свобода. Имаш братската подкрепа на безбройните редови представители на освидетелстваната мъжка параноя.

Той сочи вратата с пръст.

— Нека ти кажа нещо. Ако се изправиш пред мен — Клеопатра, кипърската си леля и троянската Елена едновременно — не бих те докоснал и с пръст.

— Не се тревожи. Бих предпочела да бъда изнасилена от стадо орангутани.

— Ни най-малко не се изненадвам.

— Срещала съм какви ли не презрени…

— И злощастни орангутани, по дяволите.

Настъпва тишина.

— И за миг не си помисляй, че всичко това ще ти се размине.

— А ако ти си мислиш, че пред това отново да бъда заключен в една стая с теб не бих предпочел да бъда неграмотен…

— И на колене да пълзиш оттук до края на вечността, пак няма да ти простя.

— Нито пък аз на теб, дори да излазиш целия обратен път.

— Мразя те.

— Не и наполовина колкото аз теб.

— О, не, не можеш. Аз умея да мразя като жена.

— В чийто мозък една и съща мисъл не се свърта и пет минути.

— Разбира се, че се свърта. Особено когато става дума за лайна като теб.

Изведнъж той се усмихва, пъхва ръце в джобовете на халата и присяда на ръба на леглото.

— Играта ти ми е добре известна, добра жено.

— Да не си посмял да ме наричаш „добра жено“!

— Пределно ми е ясно защо наистина стана невидима. — И двамата мълчат. Той кима подигравателно. — Стига де. Знаеш, че и на ябълка не можеш да устоиш. Пък даже и да си архетип.

Мълчанието се проточва, но най-сетне гласът троснато пита — долита откъм вратата:

— Защо?

— Защото ако не беше невидима, щях да те завъртя — и той го повдига — на малкия си пръст за няма и пет минути.

Над стаята надвисва напрегнато мълчание — и в следващия миг откъм вратата долита звук, който не може да се изпише с никоя обикновена азбука (била тя гръцка или английска); нещо като „ъъррх“ или „аарх“ , но едновременно и по-дълбоко, и по-високо — сякаш бавно разрязват нечие гърло, сякаш се опърля нечия душа; непоносимост отвъд способността да се понася, болка отвъд всяка болка. Чува се отблизо, но сякаш изригва от дълбините на вселената, от най-потайната и най-скритата същност на живата природа и страданието, стаено в нея. На случайния слушател, запознат с по-песимистичната теория за космоса — а именно, че някой ден той ще затрупа сам себе си, разтърсен от непоносимия ужас на неизменно упоритото си безсмислие — този звук сигурно би се сторил изконно уместен и наистина дълбоко затрогващ. Но човекът на леглото в стаята със сивите тапицирани стени очевидно изпитва единствено цинично задоволство от постигнатия ефект — тази странна смесица от стон и мъртвешки хрип му доставя радост.

Какво би могло да последва… но в този миг, макар и най-неочаквано, прозвучава далеч по-тривиален звук. Изведнъж задържащите механизми и котвите на до този миг предполагаемо онемелият стенен часовник в ъгъла се разскърцват и захриптяват. Очевидно това е само подготовка, макар и абсурдно продължителна и активна, за обявяването на важно съобщение. Най-сетне идва ред и на него — малкият швейцарски оракул от дървената машина извиква своето чудотворно послание.

При първия вик на кукувичката доктор Делфи отново се появява. Стои до вратата в бялата си престилка, с вдигнати ръце, сякаш допреди миг е притискала слепоочията си, обезумяла от отчаяние. Но в този миг отправя поглед към часовника в ъгъла и в очите й се чете радостно изумление — тя е като дете, което чува звънеца за края на часа; на втория кукувичи вик се извръща към Майлс Грийн, който междувременно е станал от леглото и импулсивно протяга ръце към нея; на третия вик двамата с огромни крачки се втурват един към друг по килима с цвят на повехнали рози; на четвъртия — ако имаше четвърти вик — потъват в обятията си.