Джон Фаулз - Мантиса

— Ерато… мила?

Тишина.

— Кучка!

Тишина.

— Не е възможно.

— Не само не е невъзможно. Възможно е.

Гласът й долита от ъгъла на стаята, където са поставени столът и масата, но е съвършено безплътен. Няма и следа от физическо присъствие.

— Къде си, за Бога?

— Там, откъдето не биваше изобщо да излизам.

— Не можеш да правиш така. Говориш, че съм нарушавал правилата…

— Бих искала да те помоля нещо, Майлс. Щеше ли да ме третираш по същия грубиянски и дивашки начин, както през последния половин час, ако знаеше, че вместо онази, която съм, съм дъщеря на шеф на мафията? И че е достатъчно да взема телефона, за да ти видят сметката?

— Искам да зная защо не те виждам.

— Току-що претърпя незначителен мозъчен аневризъм, или смъртоносно разширение на артерия. За нещастие то засегна ганглия между мозъчните центрове, които управляват волята и менталната визуализация. Та са разположени близо до мозъчната кора и лесно могат да пострадат.

Обзема го нов пристъп на ужас. Отчаяно се взира в празния стол.

— Дори не помня как изглеждаш.

— Което можеш би ще ти послужи за урок да не се бъркаш в неща, за които нищо не знаеш. Като амнезията например.

Сякаш едва ли не напълно ослепял, той се придвижва опипом до края на леглото и тежко се отпуска на чаршафа.

— Непоправимо ли е?

— Сигурна съм, че цялата литературна гилдия с радост ще се присъедини към молитвите ми в крайна сметка да се окаже непоправимо.

— Не можеш да постъпиш така с мен. — Гласът мълчи. Пациентът пъха ръка под халата с цвят на черници и я притиска към сърцето си. — Нещо ми призлява.

— Не отговори на въпроса ми.

— Имам нужда от лекар.

— Аз съм лекар.

— Истински лекар.

— Ако искаш да знаеш, Майлс, абсурдно романтичната роля, която ти и невротичните ти събратя винаги сте ми приписвали, няма нищо общо с действителността. В интерес на истината, аз съм клиничен специалист-психолог. Който случайно специализира в душевното заболяване, наричано от вас — с цялата ви неграмотност — литература.

— Душевно заболяване!

— Да, Майлс. Душевно заболяване.

— Но…

— За мен ти си чисто и просто човек, принуден да изиграе тежка травма. Както обикновено у теб остава ясно изразено желание за разрушително отмъщение. Както е характерно за подобни случаи, ти се опита да го сублимираш в също така ясно изразената у теб склонност към воайорство и ексхибиционизъм. Виждала съм го десетки хиляди пъти. Проявяваш и типичните симптоми, опитвайки се да преодолееш травматичния фактор чрез последователно отдаване на квазирепресивни дейности като писане и публикуване. Искам да ти кажа, че щеше да се радваш на много по-добро психично здраве, ако бе успял напълно и открито да изтласкаш двете дейности, които се опитваш да отдалечиш от съзнанието си.

— И да стана воайор и чекиджия?

— Съществува професия, която позволява и дори възнаграждава подобни дейности. В леко сублимирана форма.

— И коя е тя?

— Актьорската професия, Майлс. Трябваше да станеш артист или режисьор. Но се опасявам, че вече е твърде късно.

— Не би посмяла да ми говориш така в очите.

— Защото неизменно ме възприемаш като заместител на майчиния образ — с други думи, като основен обект за изтласканите чувства на отхвърляне под влияние на Едиповия комплекс, преобразувани в Rachsucht , или необходимост от отмъщение. Мисля, че е време да препрочетеш Фройд. Или трудовете на някой от по-талантливите му ученици, например Феникел. Опитай с „Психоаналитична теория на неврозата. Ню Йорк. «Нортън & Ко», 1945.“

— Ако те познаваше, Фройд би скочил в Дунава.

— Не се дръж като малко дете, Майлс. Просто отново потвърждаваш диагнозата, която ти поставих.

— Защо „отново“?

— Не мисля, че е необходимо да прикривам истинския анаклитичен 48стремеж, който се крие в необходимостта символично да унижиш жена лекар. — Възцарява се мълчание. После гласът й прозвуча много по-наблизо, край леглото, точно зад гърба му. — Истината е, че изобщо не става думи за мълнии и тризъбци в буквалния смисъл. В моето семейство винаги сме вярвали в принципа клин клин избива.

Той седи с наведена глава; изведнъж най-неочаквано се извива и се хвърля, сякаш в игра на ръгби, към онзи ъгъл на леглото, откъдето долита гласът. Уви, с дясното си коляно закача доста високата табла на болничното легло и въпреки отчаяния опит да се задържи, пада на пода. Скача разгневен. Влудяващият глас долита откъм куполовидния таван, точно над главата му.