Джон Фаулз - Мантиса

Дъщерята на Мнемозина се взира в жертвата си и без да отпуска юмрук, замислено облизва кокалчетата си. След няколко секунди — традиционно (ако не и преброени в конкретния случай) десет — тя прекрачва тялото, с енергични крачки отива до леглото и натиска звънеца. В мига, в който докосва с върха на пръста си пластмасовия бутон, от неподозиран боксьор тя отново се превръща в доктор Делфи. Престилката, химикалите в джобчето, табелката с името, същата коса (диадемата е изчезнала заедно с хитона от часовника), строго опъната на тила с черно-бяло шалче — образът е възстановен до най-малките подробности. Наред с досегашното ледено изражение. От шегите и закачките няма и следа.

Наново преобразена в предишния си вид, тя се връща до проснатия на земята мъж и коленичи до него. Като истински спортен лекар го хваща за китката, за да му премери пулса. После се навежда над лицето му — мъжът е проснат по гръб — и с бързи, точни движения повдига клепачите му. Ненадейно вратата се отваря.

На прага стои възрастна старша сестра, очевидно от онези строгите, на които не им трепва окото. Около нея витае особено усещане — може би има излъчването на човек, който умее да дава несравнимо досадни съвети или който знае по-добре от целия свят смисъла на всички неща — което се долавя още преди да е успяла да си отвори устата. Съвършено сериозна, тя неодобрително се взира през очилата си в мъжа на пода. Лекарката очевидно се изненадва. Доста тромаво за иначе толкова гъвкав човек тя скача на крака.

— Сестра… мислех, че сестра Кори е дежурна.

— И аз така си мислех, докторе. Но както обикновено никаква я няма.

Тя стрелва пациента с очи.

— Както винаги.

— Опасявам се, че да.

— И без друго персоналът е доста съкратен. Такива като него създават повече проблеми от цялото отделение, взето заедно.

Старшата сестра кима уморено, но продължава да обхожда изпадналия в безсъзнание пациент с неодобрителен поглед, с който би гледала непочистено нощно гърне.

— Знаете мнението ми, докторе. Нуждаят се от хормонално лечение. А може би дори от оперативна намеса. Едно време така ги лекувахме.

— Мнението ви ми е известно, сестра, благодаря. Бяхте тъй любезна да го споделите по-подробно на последното събрание на отделението.

Старшата сестра се наостря.

— Трябва да се грижа за безопасността на сестрите.

Лекарката скръства ръце на гърдите си.

— И това ми е известно.

— Понякога се питам какво ли би казал доктор Боулдър, ако беше жив. Какви неща стават в тази болница в името на медицината в наши дни!

— Ако говорите за най-новите открития…

— Открития! Знаете ли как ми звучат вашите открития? Това място все повече и повече заприличва на истински бардак!

— Бихте ли повикали санитар с носилка, ако обичате?

Сестрата не помръдва.

— Можете и да ме мислите за стара глупачка, докторе, но искам да ви кажа още нещо. Отдавна се каня да повдигна този въпрос. Тези стени. Не могат да се почистват както трябва. Всяка най-малка вдлъбнатина е пълна с колкото си щете гадна, противна мръсотия. Чиста септицемия 45. Цяло чудо е, че не се вихри епидемия след епидемия.

— Ще се опитам да ви организирам една епидемия, сестра.

Това вече е прекалено. Старшата сестра ядно се навежда напред.

— И не ми дръжте саркастичен тон, млада жено. През ръцете ми са минали повече младши специалистчета, отколкото топли вечери сте погълнали през целия си живот. Вашето поколение си мисли, че всичко знае. Нека ви припомня, че съм се занимавала с подобни случаи, когато сте били още в пелени.