Джон Фаулз - Мантиса

— Обожавам да се преструваш на ядосан.

— Предупреждавам те, че ако до пет секунди вратата не се върне на мястото си, ще прибягна към физическо насилие.

— Като скъпия ни маркиз.

Той дълбоко поема дъх.

— Държиш се като петгодишно дете.

— Ех, та аз съм едва петнайсетгодишна богиня.

Той се взира в нея, или по-скоро в прехапаните й устни.

— Не можеш да ме задържиш тук против волята ми.

— А ти не можеш да излезеш от собствения си мозък.

— О, мога, и още как. Това е метафора. Ти си напълно неадекватна. Със същия успех можеш да отмениш законите на природата и да накараш времето да тече обратно.

— Така и правя, Майлс. Доста често. Ако си спомняш.

И в миг дрехите изчезват безследно. Воден от вътрешен инстинкт, той припряно размахва ръце пред себе си. Тя отново хапе устни.

— Няма да търпя подобно нещо!

Тя тупва с ръка по леглото.

— Тогава защо не поседнеш за малко?

Той се извръща и скръства ръце на гърдите си.

— За нищо на света.

— Горкото ти глупаче. Защо не ми позволиш да го целуна? — С още по-суров поглед той се взира в безвъздушното пространство — доколкото стаята позволява това. Девойката съблича пурпурния халат и го захвърля в краката си. — Искаш ли хавлията? На мен вече не ми трябва.

Той хвърля изпълнен с негодувание поглед към дрехата, после я грабва и я облича. Прекалено е тясна за него, но все някак успява да я намъкне, загръща я и завързва колана. После с отривисти крачки се отправя към стола, грабва го, отива в ъгъла и гневно го слага на пода до масата с гръб към леглото. Настанява се на него и кръстосва ръце и крака, неотклонно втренчил поглед в отсрещния ъгъл на тапицираната стая. Настъпва тишина. Най-сетне заговаря през рамо:

— Можеш да ми вземеш дрехите, можеш и да ми попречиш да си тръгна. Но не можеш да промениш чувствата ми.

— Зная. Глупчо такъв.

— Значи си губим времето по най-безумен начин.

— Освен ако ти сам не ги промениш.

— За нищо на света.

— Майлс.

— По твоите собствени думи човек се нуждае от някои елементарни свободи, за да съществува.

Известно време тя го наблюдава, после ненадейно се изправя, занича под леглото и изважда оттам венеца от рози и мирта. Обръща се към стената, сякаш там е окачено огледало, поставя диадемата на главата си, натъкмява я и миг-два наглася косата си, изтегляйки изпод украшението два-три черни масура; най-сетне, доволна от постигнатото, заговаря на човека в другия край на стаята.

— Може ли да дойда при теб и да седна в скута ти, Майлс?

— Не може.

— Моля те.

— Не.

— Стига да пожелаеш, ще бъда едва на петнайсет.

Той рязко се обръща и заканително я сочи с пръст.

— Стой далеч.

Но тя се приближава към него. Стига почти до стола — където той седи настръхнал, готов да се хвърли върху нея, ако приближи и крачка — коленичи на розовия килим, сплита длани в скута си и послушно се отпуска на подвитите си крака. Той я гледа в очите, миг-два изтърпява погледа й и извръща очи.

— Подхвърлих ти една идея. Ти свърши всичко сам.

Той замълчава за миг, след това избухва:

— Господи, само като се сетя за всички онези дрънканици за пластилина, пашите и харемите. И Хитлер! — нахвърля се върху нея. — Знаеш ли? Ти си най-големият фашист в историята на човечеството. И хич няма какво да клечиш там с този поглед на умиращ кокер шпаньол, защото няма да ме трогнеш нито за миг.

— Фашистите мразят секса, Майлс.

Той я стрелва със зловещо подобие на усмивка.

— И най-лошите философии си имат добри страни.

— Мразят и любовта.

— Тази дума е сквернословие при така създалите се обстоятелства.

— И нежността.

— Ти си нежна като кактус, по дяволите.

— И изобщо не умеят да се надсмиват над себе си.

— Доколкото схващам, е твърде забавно да убиеш вярата на човек в себе си и по този начин да го кастрираш за цял живот. Заключавам, че ти си неописуемо въздържана личност, след като не се въргаляш по пода от смях, щом е толкова смешно. Извини ме, но не мога да се присъединя към веселието.

— И всичко това само защото осъзнаваш, че в крайна сметка все пак имаш поне малко нужда от мен?

— Не се нуждая от теб. Единствено ти изпитваш нужда. Да ме унижаваш.

— Майлс.

— Напълно вярвам в онова, което ти казах — до последната дума. Още в самото начало съсипа работата ми с изключително баналните си, празни идеи за булевардни романчета. Като започнах, нямах ни най-малко желание да бъда онова, което съм сега. Щях да следвам примера на Джойс и Бекет. Но не, в този миг на сцената излизаш ти. Всички героини трябва да се променят до неузнаваемост. Тя трябва да прави това, да не прави онова. Така я напомпваме, че най-накрая лицето й се разлива пред камерата и заличава всичко останало. В крайна сметка тя е все една и съща, с други думи, все ти. Отново и отново ме караш да изхвърлям най-добрите пасажи. Онзи епизод, за който имах дванайсет различни завършека — беше съвършен, никой преди мен не го бе правил. В този миг изникваш ти и ми остават едва три края. Смисълът напълно се изгуби. Цялата ми работа се опропасти. — Хвърля й гневен поглед. Тя хапе устни. — Веднага ще ти кажа къде ще се развива следващият епизод. На връх Атос.