Джон Фаулз - Мантиса

— Доктор Делфи?

— Очевидно.

— Кое е очевидно, Майлс?

— Безполезността на опита да се подходи каузално.

— Мислех, че тя подхожда сексуално.

Той я стрелва с нетърпелив поглед.

— Сексът е просто метафора, за Бога. От херменевтична гледна точка трябва да има някакъв обективен корелатив. И дете би се досетило.

— Да, Майлс.

Той закопчава ципа.

— Вече е твърде късно.

Сяда и започва да си обува чорапите.

— Честна дума, изобщо не съм разбрала.

— Разбира се, че не си. При това за финал бях подготвил съвършени, първокласни страници. Сред тях две от най-добрите в кариерата ми. Но в този миг ти нахлу като слон и обърка всичко.

— Майлс, не тежа и петдесет килограма.

Той вдига глава, а на лицето му е изписано подигравателно страдалческо изражение.

— Виж, мила, тялото ти е наред. Става дума за разсъдъка ти. Изоставаш поне с триста години.

— Няма защо толкова да се ядосваш.

— Не се ядосвам. Просто изтъквам едно-две неща, от които да се поучиш.

— Всички са станали ужасяващо сериозни.

Той размахва насреща й показалеца си и чорапа, в който са скрити останалите му пръсти.

— Радвам се, че повдигаш този въпрос. Това е друго нещо. Хуморът може и да има своето място в обикновения живот, но в никакъв случай в сериозната модерна литература. Нямам нищо против от време на време да пропилея някой и друг час изцяло насаме с теб, в игриви празни разговори, каквито очевидно толкова обичаш. Но ако допусна подобно нещо да се изплъзне в текстовете, които публикувам, за нула време репутацията ми ще стане на пух и прах. — Младата жена слуша тази тирада с наведена глава. Той се навежда да обуе чорапа и продължава малко по-меко: — Въпросът опира до приоритетите. Знам, че си възпитана като езичница, и не си виновна за това. Както, предполагам, не си виновна и за факта, че си се оказала в много по-задълбочено и трудно поле на вдъхновението, отколкото си очаквала, макар че — длъжен съм да отбележа — било е грешка да се спрат на човек, чийто предишен опит се ограничава до любовните песни. Най-подходящият кандидат за покровител на съвременния роман беше сестра ти Мелпомена 39. Не мога да проумея защо не избраха нея. Но вече е свършено.

Тя плахо казва:

— Може ли да задам един въпрос?

Той се изправя и взима вратовръзката от стола.

— Разбира се.

— Не ми е много ясно защо ако хуморът съществува в обикновения живот, не може да го има и в романа. Мислех, че романът има за цел да отразява живота.

Той премята вратовръзката на врата си и слага ръце на хълбоците си.

— О, Боже. Наистина не зная откъде да започна. — Леко се привежда напред. — Рефлективният роман умря преди шейсет години, Ерато. С какво, мислиш, се занимава целият модернизъм? Да не говорим за постмодернизма. Дори и най-загубените студенти знаят, че романът вече е рефлексивна , а не рефлективна среда. А това знаеш ли какво означава?

Тя клати глава и избягва погледа му. Онова, което разказваше в историята за сатира, като че ли наистина се случва — вече изглежда на не повече от седемнайсет години, като гимназистка, принудена да си признае, че е без домашно. Той се навежда напред и удряйки един в друг протегнатите си показалци, започва да й обяснява:

— Сериозната модерна проза има една-единствена тема — колко е трудно да се пише сериозна модерна проза. Първо, в наши дни е напълно възприето схващането, че прозата представлява единствено и само художествена проза, че не може и никога няма да бъде друго освен художествена проза и следователно няма защо да се бърка в действителния живот или в реалността. Разбираш ли?

Изчаква. Тя кима неуверено.

— Второ, логично следствие от това заключение е, че писането за прозата е придобило много по-голяма важност, отколкото самото създаване на проза. В наши дни това е един от най-сигурните начини да различиш сериозния романист от останалите. Той не би губил време в мърлява механична работа, сглобявайки истории и герои на хартия.

Тя вдига поглед.

— Но…

— Да, добре. Очевидно в даден момент се налага да напише нещо, само за да докажеш колко е безсмислено и ненужно самото писане. Но това е всичко. — Той започва да завързва вратовръзката. — Обяснявам ти по възможно най-простия начин. Разбра ли всичко дотук?

Тя кима. Той прави възел.

— Трето, и най-важно. На творческо ниво няма абсолютно никаква връзка между автора и текста. Това са две напълно различни неща. Не можеш да правиш никакви — абсолютни никакви — заключения и изводи за едното, съдейки по другото, както и обратно. Деконструктивистите вече го доказаха вън от всякакво съмнение. Авторът изпълнява съвсем случайна роля на агент. Позицията му е не по-значима от тази на книжаря или библиотекаря, който подава текста qua 40обект на читателя.