Джон Фаулз - Мантиса

— Двайсет и четири млади чернокожи партизани-марксисти в сградата на посолство в Африка. И за твоя герой ще се намери място. Той ще дойде в Рим на церемонията по канонизирането ми. С новата си любов.

— Мислех, че обичам теб.

Тя издиша дима.

— Очевидно не и след като се отдавам на църквата. Не би било vraisemblable 36.

— И откъде се появява новата жена?

— Не говоря за жена, Майлс.

— Искаш да кажеш…

— След като се отдавам на Бог и вече съм изгубена за света и за теб, шокът от преживяното кара истинските ти сексуални наклонности да излязат наяве — звучи много убедително.

— Но…

— Дори като изключим факта — който, предполагам, ти е добре известен — че хомосексуалните читатели представляват 13,8% от купувачите на романи на английски език. Не казвам, че това ще ти повлияе особено. Но си струва да се има предвид.

Тя продължава да издърпва от хавлията извадилия се конец.

— Но, за Бога, как би му хрумнало на един хомосексуалист да дойде на церемонията по твоето канонизиране?

— Защото не може да ме забрави. А освен това си мисля, че на двамата с напудрения ти приятел цялата мистична обстановка страшно ще ви допадне. Тамянът, каноническите одежди. Всъщност би било добра идея книгата да завършва с това как ти ме припознаваш — след смъртта ми, разбира се — в лицето на статуята на Дева Мария в кварталната църква.

— И аз съм католик, така ли?

— От самото начало. Забравих да ти кажа. — Тя вдига поглед към него. — Трябва да има един такъв герой. И да витае усещането за грях. Те са 28,3%.

— Католиците ли?

Тя кима.

— При това имам една идея за финалната сцена. Ти тайно донасяш връзка неузрели банани и ги полагаш в подножието на статуята ми — или на нейната статуя. Мисля, че подобен завършек би бил изключително многозначен.

— Това пък какво означава, по дяволите?

Удостоява го със скромна, покровителствена усмивка.

— Не се тревожи. Мисля, че най-проницателните ти читатели ще разгадаят символа.

— Не ти ли се струва, че връзка незрели растителни пениси звучи малко богохулно в подобна ситуация?

— Не и ако ги поднесеш на колене, със сълзи на очи.

— Как мислиш, не може ли да съм изпуснал един банан на най-горното стъпало на църквата?

— Защо?

— Като излизам след ex voto 37, мога да се подхлъзна.

Тя го стрелва с поглед и навежда глава. Настъпва мълчание. После заговаря с тих, изпълнен с огорчение глас:

— Само се опитвах да ти помогна.

— Не исках да кажа нищо смешно. Естествено, като падам по стълбите, ще си счупя гръбнака.

— Просто се опитвах да налучкам някаква обща рамка, която да позволи на таланта ти, както го разбирам аз, да се развихри. — Без да вдига поглед, тя свива рамене и загася цигарата. — Няма значение. Наистина ми е все едно.

Той се приближава до леглото, сяда на ръба и се обръща към нея.

— Откривам какви ли не възможности в твоята идея.

— Не звучиш много убедително.

— Говоря сериозно. Удивително е как с един замах рисуваш пред очите ми цял нов свят.

Тя го гледа изпитателно и невярващо, после отново свежда глава.

— Мисля, че го намираш за глупаво.

— Съвсем не. Много е поучително. Струва ми се, че сега те познавам десет пъти по-добре.

— Но то бе просто кратко резюме.

— Много често те са най-съдържателни.

Тя отново го измерва с поглед през огромните синкави стъкла.

— Зная, че можеш да се справиш, Майлс. Ако наистина се потрудиш.

— Все още съм леко озадачен от една-две дреболии. Може ли…

— Но моля те.

— Например защо точно двайсет и четирима чернокожи партизани?

— Просто ми звучи като най-подходящото число. Разбира се, изобщо не съм специалист в тази област. Ще трябва да направиш проучване.

— В гръцката азбука има точно толкова букви.

— Така ли? Забравила съм. — Гледа я изпитателно. Тя клати глава. — Съжалявам. Не разбирам какво общо има гръцката азбука.

— Може би няма нищо общо.

— Не разбирам и как би могло да има. Честна дума.

— А замисляла ли си се за име за този твой изключително сложен в психологически план женски образ?

Тя протяга ръка и го докосва по китката.

— Толкова се радвам, че заговори за това. Не искам да мислиш, че отхвърлям всичките ти хрумвания. Всъщност Ерато като че ли е много подходящо. Необичайно е. Мисля, че трябва да го запазим.

— Не ти ли се струва доста отвлечено? Да кръстим съвременна героиня на незначително божество, което никога не е съществувало?

— Звучи ми очарователно енигматично.