Джон Фаулз - Мантиса

— Да го направят?

— Ако държиш да го кажеш с тези думи.

— Тя ми се струваше прекалено придирчива за подобно нещо.

— О, и дълго време ще остане такава, струва ми се. Със сигурност в продължение на много глави. Може би до самия край.

— До кулминацията?

Тя свежда поглед, а по устните й преминава сянка от кокетна усмивка.

— Ти си непоправим.

— Не беше нарочно.

— Сигурна съм, че беше нарочно. Но няма значение.

— И пак не разбирам как ще се получи. Като се имат предвид даденостите на главните герои.

— Не мога да се изказвам по този въпрос. Ти си по тази част.

— Искам и ти да участваш.

Тя свежда поглед.

— Направо е абсурдно. Все едно да показваш на баба си как да пие сурови яйца. Ти сигурно разполагаш с такъв дълъг опит. Мен непрестанно ме гнети съзнанието, че съм едва на няколко страници.

— Няма значение. Бързо се учиш.

— Не ме карай да се изчервявам.

— Не, наистина. Говоря сериозно.

— Напълно ли си сигурен?

— Напълно.

Тя гаси цигарата.

— Тогава ще импровизирам съвсем грубо… можем да предположим, че в отношенията е настъпила някаква криза, ти все по-отчаяно се нуждаеш от мен, искаш да напуснеш съпругата си…

— За коя съпруга става дума?

Тя го поглежда изненадано.

— Просто си представях, че си женен. Така ми звучи.

— Съгласен съм, стига да знам предварително.

Скръства ръце и се втренчва в пода.

— Както и да е, една лятна вечер ти идваш в апартамента ми в Найтсбридж 30, за да обсъдим нещата за последен път — защо ме обичаш, защо очакваш от мен да те обичам, и така нататък — но по случайност същата вечер аз съм си легнала по-рано и ти отварям вратата само по една къса нощничка. — Тя се замисля и подръпва хавлията. — Или пък по този халат. Няма значение. Ситуацията е много назряла, въздухът трепери от напрежение, аз не те пускам да влезеш, но ти настояваш, изведнъж чашата на търпението ти прелива, твоята резервираност прераства в тъмна страст, мъжкото в теб се възпламенява и без да изричаш нито дума, се нахвърляш върху мен, раздираш ефирната дреха от голите ми рамене, аз пищя и се боря, почти се измъквам, успявам някак да стигна до френския прозорец и хуквам навън в проливния топъл дъжд, а ти…

— Апартаментът е на партера, така ли?

— Да, разбира се. Очевидно.

— Просто се притеснявах какво ли ще си кажат съседите, ако те чуят да пищиш.

— Добре, значи тихо изсъсквам изпълнени с омерзение думи. Не съм го обмисляла в най-фини детайли, Майлс.

— Извинявай. Прекъснах те.

— За пръв път правя подобно нещо.

— Извинявай.

— Забравих докъде бях стигнала.

— Тъкмо беше излязла през френския прозорец. В проливния топъл дъжд.

— Затичвам се по ливадата, но ти си много ловък и силен — като истинско животно — бързо ме настигаш и ме поваляш на меката трева, аз се извивам и известно време се боричкаме, въпреки волята ми ти ме прелъстяваш по най-брутален начин, аз плача, а през това време набралата се в тебе похот покосява най-съкровените ми принципи. — Тя замлъква. — Просто го нахвърлям в най-общи линии.

— Харесва ми меката трева. Само че нещо ме смущава…

— Да?

— Ти спомена нещо за желание, което трябва да бъде пробуждано дълго и бавно.

Тя му отправя трогателно безпомощен и огорчен поглед, затваря очи и тихо казва:

— Аз съм жена, Майлс. Изтъкана съм от противоречия.

— Разбира се. Прости ми.

— Разбира се, ще трябва чрез развитието на действието да подготвиш читателя за тази сцена на сексуално насилие. Можеш например да ме изобразиш как тъкмо преди да дойдеш се събличам и случайно виждам отражението си в едно огледало, като тайно се питам дали поезията е достатъчна да изпълни живота ми със смисъл.

— Непременно ще го запомня.

— Дори можеш да развиеш епизода как тъжно свалям Никола Корие от библиотеката.

— Никола кой?

— Може би наблягам на recherchée 31подробности мъничко повече, отколкото е необходимо. Пасажът, за който си мислех, е le deuxième dialogue 32 „Tribadicon“ , както доста грубичко го е озаглавил. Лион, 1658 г. — Тя въпросително клати глава. — Не ти ли е познат?

— Не.

— Съжалявам. Смятах, че знаеш класиката на порнографията наизуст.

— А може ли да те попитам как успя в дългото си едва няколко страници съществуване да…

— О, Майлс! — По устните й преминава бегла усмивка и тя свежда глава. — Сериозно. Смятах, че провеждаме този разговор извън рамките на илюзията, породена от текста. — Отново вдига поглед. — Искам да кажа, спомни си онзи момент, когато в ролята на доктор Делфи те попитах защо просто не станеш от леглото и не напуснеш стаята. В действителност ти отне шест седмици да стигнеш до отговора на този въпрос. Докато те чаках, трябваше да си запълвам времето по някакъв начин. Сметнах, че поне бих могла да се запозная с типа книги, които очевидно най-много ти допадат. — И допълва: — В качеството си на твой служител. Тъй да се каже.