Джон Фаулз - Мантиса

— Не сме особено последователни.

Тя почти шепне, готова всеки миг да се разплаче.

— Защото никога не признаваш, че може да си сгрешил. Толкова си жесток с мен. Не можеш да си представиш колко самотна се чувствам.

— И на двамата ни доставяше удоволствие. Докато ти не…

— Не може да ми доставя удоволствие, ако нямам никакъв статус. След като дори не знам коя се очаква от мен да бъда. Когато ме гнети мисълта, че във всеки миг всичко може да свърши.

— Нямах намерение да го прекратявам.

— А аз откъде можех да знам?

— Просто се дразнехме и се закачахме, нищо повече.

— Не, не е така. Ти през цялото време ме печеше на шиш. И непрестанно се възползваше от моята безпомощност.

— Страдаш от параноя.

— Не страдам. — Той долавя някакво движение и се обръща. Тя го гледа над крайчеца на халата с плувнали в сълзи очи — олицетворение на всички огорчени и безпомощни жени откакто свят светува, които се разкъсват между упрека и молбата за малко съчувствие. — Преди няколко часа дори не съществувах. Невинна съм като новородено. Ти не разбираш .

Потънало в сълзи, това лице е още по-красиво и по-съблазнително. Той рязко се извръща.

— Не започнах пръв.

— Ти започна. Вмени ми онази непоносима пледоария за сатира, а после на бърза ръка ме обвини, че лъжа. След това ми каза, че съм била непорочна като стриптийзьорка. Знаеш ли, държиш се като сутеньор, а после обвиняваш момичетата си, че били проститутки.

— Взимам си думите назад. Смятай ги за изличени.

— И изведнъж се запитах какво правя тук с този съвършено непознат човек и защо му позволявам да ме унижава и обижда по този начин — да изопачава истинската ми същност. Искам да кажа, формално аз не съществувам. Става дума за онова, което бих почувствала, ако съществувах. За моята истинна, дълбинна същност.

— Вече си признах, че греша по отношение на Ерато.

— Тя не ме интересува. Става дума за мен.

— Добре.

— Аз не съм такава. Зная, че не съм.

— Вече се съгласих.

— Беше толкова вулгарно, толкова плоско.

— Готов съм да призная, че да те направя така неописуемо красива бе изцяло моя грешка.

— Изобщо не разбираш жените като мен.

— Осъзнавам, че е трябвало да ти дам яко чене, дебели крака, да те направя кривогледа, цялата в пъпки, с лош дъх… не зная. Каквото е необходимо на твоята истинна, дълбинна същност, за да блесне в неподправения си блясък.

Мълчание.

— Вече е прекалено късно.

— Не виждам защо да е късно. Просто си го мислех. На два пъти вече променях външния ти вид. Този път, разбира се, заедно ще уточняваме всичко. Можеш сама да определиш всички подробности, които да те превърнат в напълно непривлекателна за мъжете жена.

— Променяш само дрехите ми. А не тялото ми. Би било абсурдно.

— Винаги мога да прибегна до deus ex machina 26. Я да видим. Тръгваме си заедно, отпътуваме оттук с кола, претърпяваме ужасна катастрофа, ти си осакатена и чудовищно обезобразена за цял живот, аз отново съм пострадал от сериозна амнезия; десет години по-късно се срещаме отново, ти си прикована към инвалидния си стол и тогава аз се влюбвам в теб. Привлечен единствено духовно, разбира се.

Крадешком търси с поглед лицето й. То е обърнато — скрила се е във възглавницата. Престанала е да плаче, но сега е сериозна като малко дете, което не желае да се обърне след бурния пристъп на ярост — в такива мигове човек за пръв път с горчивина осъзнава какво го очаква в зрялата възраст. Тя заговаря тихо и хладно:

— Мислех, че се стараеш да се придържаш към класическото триединство 27.

— С Ерато — да. Но след като тя отпада…

— Катастрофа — звучи ми ужасно нагласено.

— А какво ще кажеш за един очарователно незавършен край?

Тя се бави с отговора.

— Не съм много сигурна, че разбирам какво имаш предвид.

— Ето ни нас с теб. Не се е получило. Ние приемаме, че не се е получило, с което демонстрираме колко поразително зрели и съвременни хора сме. Обличаме се, излизаме… вече виждам как се оформя и дори ми харесва. Излизаме, напускаме болницата, прекосяваме двора, спираме на улицата. Просто един мъж и една жена в свят, където и без друго нищо не се получава. Дори не можем да си хванем две таксита. Не че това особено ни тревожи, но и двамата изпитваме огромно облекчение при мисълта, че никога повече няма да се видим. Ти ще кажеш — „Е…“, а аз ще ти отвърна с нещо изтъркано, например ще повторя „Е…“. При тези банални фрази ще разменим кратка, суха усмивка и ще си стиснем ръцете. После ще си обърнем гръб и бързо ще се отдалечим в противоположни посоки. Може би ще се извърна скришом за последен път, но ти вече ще си изчезнала за вечни времена в отминаващата тълпа и зловонията на изгорелите газове. В такъв случай няма да се налага да пиша поука. Очаква ме бъдеще, милостиво лишено от въображение. Теб те очаква бъдеще, милостиво лишено от съществуване. Как ти звучи? — Но преди да е успяла да отговори, той продължава: — Критиците ще са във възторг. Обожават депресиращи завършеци. Те доказват колко смели са самите те, понеже водят пълноценен живот.