Джон Фаулз - Мантиса

— Чакай малко. А какво ще кажеш за…

Тя повишава тон:

— Никой никога не я приема като самостоятелна личност, всички се интересуват единствено от онова, което могат да изкопчат от нея. И за миг не се запитват какво ли изпитва тя. Никой не проявява достатъчно въображение, за да се досети, че може би и тя като всички скришом копнее за малко нежност и съчувствие; че и тя е жена, и определени обстоятелства и настроения я подтикват да изпитва нужда от мъжко тяло по напълно естествен женски начин — което между другото няма нищо общо с унижението и… — Тя си поема дъх. — Но какво толкоз, ако негово величество, който и да е той, иска нещо друго. Иска да играе своите игрички и я изоставя…

— Не започнах пръв.

— Да скимти от бяс. — Тя извръща поглед към стената. — Ако изобщо съществуваше, разбира се.

Той отново се вглежда във вирнатото си стъпало.

— За халата — имаш ли някакви предпочитания към определен цвят или материя?

— Мразя те.

— Какво ще кажеш за зелено?

— Ще ти достави безкрайно удоволствие, нали? „Тя има нахалството да възрази срещу това да бъде третирана единствено като сексуален обект, значи — свършено е с нея. Да я запратим обратно в нищото като непотребен стар ботуш.“

— Преди минута ти сама ме помоли.

Тя му мята изпепеляващ поглед, после рязко се извръща с гръб и забива поглед в отсрещната стена.

— Няма да обеля и дума. Ти си непоносим. — Пет секунди цари пълно мълчание. — Ти си като всички други мъже. От мига, в който онова абсурдно късче плът, което се люшка между краката ви, получи своето, се вълнувате единствено от мисълта как по-бързо да се отървете от нас.

— Ако беше така, отдавна щях да съм се отървал от теб. Току-що ме убеди, че мога да правя каквото си поискам.

— Именно!

— Именно какво?

— Аз нямам никакви права. Сексуалната експлоатация е нищо в сравнение с онтологичната. Можеш да ме унищожиш в пет реда, ако пожелаеш. Да ме изхвърлиш в кошчето за хартиени отпадъци и никога повече да не се сетиш за мен.

— Не мисля, че съществува подобна възможност.

— О, разбира се, именно така ще постъпиш. Както с всички други.

— Какви други?

— О, не ставай смешен. — Тя му хвърля презрителен поглед през рамо. — Да не намекваш, че аз съм първата?

— Е… възможно е да не си първата.

— Както е възможно и да не съм последната?

— Възможно е.

— Следователно е повече от възможно да съм последното попълнение в цяла поредица злочести въображаеми жени, които са имали нещастието да попаднат в твоите ръце. Само за да бъдат изритани в мига, в който се зададе нещо по-примамливо.

— Регистрираните факти говорят, че отношенията ми с тези жени са били и продължават да бъдат дълбоко човечни и удовлетворяващи и за двете страни. Във всеки случай винаги оставаме изключително добри приятели.

— Описваш ги като шайка първокласни чичо Томовци в рокли.

— Не мога да отвърна на подобен тон.

— Изненада, изненада.

— Едва онзи ден една от тях ми каза, че съм й бил предоставил прекалено голяма свобода във връзката ни.

— Преди да я убиеш.

— Не убивам приятелките си…

— … много-много. Просто ги колекционираш и ги балсамираш. Заключваш ги в избата и злорадо им се наслаждаваш като Синята брада.

— Намирам това сравнение за изключително грозно.

— Но подходящо определение за грозен навик със силата на правило. Известен другояче като некрофилия.

Той се изправя.

— Добре. Това е всичко. Преди малко каза, че предпочиташ да си нищо без мен, отколкото по-зле и от нищо с мен. Така да бъде. Ти решаваш. Вратата е там. — Той я посочва с пръст. — Така. А на закачалката виси зелен халат. Всичко е много просто. Ставаш от леглото, отиваш до вратата, обличаш халата, тръгваш си и забравяме цялата случка. Тя никога не се е състояла. Ти си на ход.

Тя хвърля поглед към вратата, после се извръща. Настава мълчание. Придърпва колене и се извръща още по-встрани.

— Студено ми е.

Той отива до вратата, откача зеления халат; връща се до леглото и грубо го мята върху раменете й. После отново сяда на стола. Тя не казва нищо, но в този миг с учудващо бавни движения заравя лице във възглавницата и тялото й се отпуска. Мълчанието се проточва. Лявата й ръка крадешком се измъква изпод халата и докосва очите й. В тишината прозвучава слаба, сподавена въздишка. Той става, отново се доближава до леглото, посяга към рамото й, но после се отказва. Долита още една сподавена въздишка. Той сяда на ръба на леглото — с гръб към нея и без да я докосва — но заговаря с по-въздържан тон: