Джон Фаулз - Мантиса

— Досега се принизявах и вършех онова, което ти ме караше. Доколкото мога, без да ми се повдига. А накрая за награда ми се подиграваш.

— Ерато!

— Не ставай смешен! Не бих могла да бъда Ерато! Тя никога не е съществувала в действителност. А дори и да съществуваше, не би се доближила и на десет светлинни години от тази противна стая, камо ли да си свали дрехите и да ти позволи… наистина. Съвземи се.

— Тогава за коя, по дяволите, се мислиш?

— Не мисля, а знам. Аз съм поредната мизерна съчинена героиня, която болното ти съзнание се опитва да сътвори от небитието. — Тя извръща глава. — Бог ми е свидетел, искам да ме изчукаш и да свършваме с тази работа. А после да ме хвърлиш на поредната клада.

Той се взира в извърнатото в профил лице на възглавницата.

— На съчинените героини не им е позволено да имат свои желания. Ще отлагам колкото поискам. Грешка — колкото поискам, мамка му .

— Мислех, че хора като теб са изчезнали със залеза на Отоманската империя.

— Или още преди това. Тъй като не си действителна.

Тя го стрелва с яростен поглед.

— Изглеждам действителна единствено защото ти си си наумил, че така би трябвало да изглежда иначе съвършено недействителната героиня, която би трябвало да изобразявам. Всъщност едно истинско Аз в тази ситуация изцяло би отклонило всякакви отправки към темата, да не говорим, че тя никога не би изпаднала в подобна ситуация, ако зависеше от нея. Ако имаше избор. А тя няма избор. Тъй като е недействителна. — Тя протяга шия и яростно клати глава. — Постъпваш както винаги — налагаш собственото си виждане за нещата.

— Много смешно. И откъде знаеш как постъпвам обикновено?

— Не зная.

— Но нали току-що…

Тя извръща глава настрани.

— Папагалски повтарям репликите, които ми даваш. Това са твои думи. А не мои.

— Глупости — Тя продължава да гледа встрани с изражение на пълна погнуса. — Ти си изцяло изтъкана от мои думи? Просто като восък в ръцете ми?

— Мисля, че евтин пластилин е по-точно казано.

Той поема дъх.

— Без капчица желание от твоя страна?

— Ако имах право на свои желания, щях да съм напуснала тази стая още преди час.

— Значи мога да правя с теб каквото си поискам, а ти ще лежиш безропотно, така ли?

— Много искаш. — Тя сумти. — Като знам какъв мръснишки харем се вихри във въображението ти, сигурно ще ме накараш да ти се кълча и да правя разни глупости.

Той рязко се отдръпва.

— Откъде знаеш какво има във въображението ми?

— „Зная“ е една епистемологична глупост при тези обстоятелства.

— Няма значение. Ти употреби тази дума.

— Ами текстът е пълен с такива груби повторения, че е достатъчно човек да е бил жертва едва няколко страници и сам започва да се досеща какво следва.

— А как, по дяволите, харемът може да бъде мръснишки?

— Ами поживей в него. Вместо просто да го притежаваш.

Той я поглежда.

— И дума от онова, което казваш, не идва от мен.

— За нищо на света не бих участвала в този диалог по своя воля. Ако имах такава.

— Ако питаш мен, говориш както си пожелаеш. С други думи, като перверзна малка мръсница, която е честна като циганка и непорочна като стриптийзьорка.

— Благодаря.

— Не можеш да ме заблудиш нито за миг. Просто обожаваш подобни ситуации. Появяваш се най-ненадейно, после нарочно се запъваш на всяка дума. А на всичкото отгоре, знаеш какво. Нали?

— Щом казваш. Тоест, щом казваш, че „щом казваш“ е онова, което искаш да кажа. Което очевидно казваш.

— Искам да чуя смислен отговор.

— Поне говори естествено.

— Смятам, че имам право на смислен отговор.

— Ами тогава най-добре измисли един смислен отговор.

— Нямах предвид такъв отговор.

Тя свива рамене.

— Опитай отново. Ти си майсторът.

Той гневно се взира в извърнатото лице. Цари мълчание, после той заговаря:

— Току-що те залових.

— Как?

— Като ти казах да направиш нещо. Което ти не направи.

— Не мога да чета мисли. Аз съм твоята надуваема кукла, нищо повече.

— Отлично тогава. Искам надуваемата ми кукла да ми каже, че ме обича. Страстно. Веднага.

— Обичам те. Страстно.

— Не така. С чувство. Con amore.

— Не виждам как бих могла.

— Виж ти, виж ти.

Тя му хвърля пренебрежителен поглед.

— Не съм виновна, че съм безпомощен роб на глупавото настроение, което си въплътил в мен. И на нескопосаните, ужким женски усещания, с които си ме натъпкал. Да не говорим за твоя герой. Забелязах, че и дума не се споменава за изключително противоречивото му положение. Питам се на него кой му дърпа конците?