Джон Фаулз - Мантиса

Той мълчаливо кима.

Тя скръства ръце зад гърба си и се взира в стената над главата му като ученичка, която очаква да й бъде връчена награда. Той става, доближава се до леглото и сяда на ръба до нея; после докосва с пръсти споменатия пластичен аспект.

— Правя го със специален билков депилатоар. Приготвя го един човек в Ктима. Недалеч от дома на леля ми.

Тишина. После изважда ръце иззад гърба си и рязко го отблъсква.

— Помолих те да оцениш външната форма. От чисто естетическа гледна точка. По-лош си и от малко дете. С теб е напълно невъзможно да се води сериозен разговор. — Обръща се и заема първоначалната поза — обляга се на възглавниците и скръства ръце на гърдите си. — Прасе. — Размахва левия си крак във въздуха. — О, седни там. Ако искаш. Но си прибери ръцете. — Той сяда на ръба на леглото; навежда се; изправя се, взира се в тъмните й очи.

— Перверзник.

Приближава се на йота към нея.

— Човек не може да ти остави и един сантиметър място. — Той я прегръща през кръста. Тя стисва ръката му, твърдо решена да не го допуска по-близо. — Не е нужно да се държиш като неандерталец само защото съм без дрехи. Опитвах се да направя аналогия с класическия пир. Ти току-що измисли несъществуваща лампа. Просто не мога да разбера защо не съчини второ легло или канапе.

Той се усмихва. Тя се опитва да потисне яда си.

— Познавам мъже, които биха дали дясната си ръка, за да чуят тази тъй интимна част от моята автобиография. Защо от всички хора на света съм избрала точно теб… Сериозно възнамерявам да прекратя разказа. — Той изчаква. — И наистина щях да го направя, ако не бях сигурна, че ще разтръбиш навсякъде как съм се уплашила в решителния момент. Ще умреш от удоволствие. — Погледът й се плъзва покрай него. — Вече не можеш да се измъкнеш и ще трябва да ме изслушаш докрай.

Притиска скръстените си ръце към гърдите си; после продължава, избягвайки погледа му:

— Вече зная, че визуалната ми инициация бе извършена от изключително надарен младеж. Необяснимо как изведнъж открих, че отвращението ми преминава в някакво съжаление към него. Доста приличаше на теб. Непоносимо самовлюбен, извън всякакви рамки. Такива хора открай време са ми слабост. Прекалено съм мекосърдечна с умопобърканите. Накрая ми се прииска да отида и да го помоля да се отнася по-нежно с тялото си. Правеше такива странни, брутални неща. Мислех, че се ядосва на себе си, или нещо подобно. Не го сторих, разбира се, прекалено съм свенлива. Бях едва тринайсетгодишна. Най-сетне се измъкнах незабелязано, въобразявайки си, че нищо не се е случило. Но винаги съм притежавала изключително живо въображение. И умея да запомням образи.

Млъква.

— Дори не ме слушаш.

Той вдига глава и кима.

— Ако мислиш, че това ми дава и най-малко… о, не зная, отказвам се. — Повдига дясното си коляно. — Предполагам, че децата… продължавай. Трийсет секунди почивка.

Отново пъхва ръце под тила си, примирено вирва глава на най-високата възглавница, втренчва се в тавана, после затваря очи. Към края на трийсетте секунди, възползвайки се от факта, че тя е със затворени очи, той обсипва с целувки красивото младо тяло, бавно насочвайки се към шията, която може да съперничи единствено с тази на Нефертити; но когато се навежда над устните й, тя го хваща за раменете и го отблъсква.

— Не.

Остава надвесен над нея. Тя се сгушва във възглавниците, опитвайки се сякаш да му се изплъзне, и строго се взира в него.

— Не можеш да ми попречиш да завърша разказа си, тъй че не се опитвай.

Той кима.

— Ако по чудо съумееш да отклониш мисълта си от вечната бразда, в която е зациклила, може би ще си припомниш, че действието се развиваше на една полянка. — Той кима. — За да бъда откровена докрай, трябва да призная, че като приключих с намазването, легнах по корем в най-невинна поза, като ученичка. — Въпросително се вглежда в очите му. — Ако изобщо можеш да си го представиш. Изложена на случайни погледи и тъй беззащитна. — Той леко отклонява поглед и се намръщва. — Божичко, наистина си непоносим. Като всичките си съвременници. Думите са за вас като блудкава каша. Не вярвате в нищо, докато не го видите по телевизията. — Жертва на съдбата и историята, той свива рамене. Тя се колебае, въздъхва, после се обръща по корем, извръщайки глава на възглавницата. — Сега може би ще получиш бегла представа за цялата ситуация. В интерес на истината това не е всичко. По някакво изключително злощастно съвпадение бях легнала върху туфа трева, която ми убиваше, и тъкмо се опитвах да се наместя. Сега разбирам, че несъзнателно съм провокирала погрешно тълкуване на движенията ми.