Джон Фаулз - Мантиса

Той застава до вратата и я затваря — отвъд остава непроницаемата нощ. Тя също се изправя и извърнала към него голия си гръб, застава до леглото; после се извива настрани и започва да развързва пояса. Но миг преди да смъкне туниката, му хвърля поглед през рамо.

— Ако нямаш нищо против. Вече достатъчно воайорствахме в тази отвратителна стая.

Той натиска електрическия ключ до вратата. Бялата лампа над леглото угасва, но над вратата продължава да свети друга лампа, чийто ключ очевидно е отвън. Светлината е приглушена, здрачна, като лъчите на лятна луна.

Той разперва ръце в извинителен жест.

— Гадина. Измисли го току-що. — Той размахва ръце в знак на отказ. — О, измисли го, и още как. Никъде не се споменаваше за тази лампа. — Тя го изпепелява с продължителен обвинителен поглед, сетне се извръща гърбом и съблича туниката си. Обръща се към него, притиснала дрехата към гърдите си като модел на викториански художник.

— Ето че пак си го просиш. Единствената хубава реплика, която успя да съчиниш, е, когато лекарката казва, че трябва да те препарират и да те пратят в музея.

Оглежда се в полумрака и търси с поглед къде да закачи дрехата си; после заобикаля леглото и застава в отсрещния ъгъл, пред часовника с кукувицата. Закачва туниката на козя глава, която стърчи от ъгъла. Без да поглежда към него, се обръща към леглото, оправя възглавниците и се настанява насред тях със скръстени ръце. Той понечва да седне до нея.

— А не, ти не. Можеш да си вземеш стол и да седнеш ей там. — Посочва едно място на килима, на около десет метра от леглото. — Послушай поне веднъж в живота си и ти как говори някой друг.

Той взима стол и сяда на посоченото място, после на свой ред скръства ръце. Девойката с елинската прическа го наблюдава с неприкрито възмущение, после за миг обхожда с поглед тялото му, преди да отправи изпълнен с омерзение поглед към лампата над вратата. Цари мълчание и през цялото време очите му не се отделят от тялото й. То е не просто тяло — сега се разкрива в цялата си красота, която във всякакъв смисъл те подканя да се оттеглиш. То някак съумява наведнъж да бъде и въздържано, и предизвикателно; класическо и модерно; неповторимо и женско; нежно и безпощадно; настояще и минало; истинско и бленувано; меко и…

Тя се сопва:

— За Бога, престани да ме гледаш като куче, което чака да му подхвърлят кокал. — Той свежда поглед. — За разлика от теб, се опитвам да мисля, когато разказвам някоя история. — Той навежда глава в знак на съгласие. — Приеми го като урок. Не само по отношение на сексуалната арогантност обаче. А преди всичко как бързо и лесно да стигнеш до същината на въпроса, без да увърташ до безкрай. Както правят някои мои познати.

Отново мълчат, след това тя започва да разказва:

— Трябва да знаеш, че това се случи у дома. Бях едва на шестнайсет. Има едно място, подобно на алпийска ливада, заобиколена с гъст храсталак, където ходех сама да правя слънчеви бани. Беше юли, ужасна горещина, и си бях свалила туниката. Една любима моя леля — всъщност винаги ме е приемала по-скоро като дъщеря, отколкото като племенница — винаги е била ревностна привърженичка на натуризма. Първото, на което ме научи, бе да не се срамувам от тялото си. Някои хора казват, че приличам на нея. Пък и винаги е обожавала морските бани — и лете, и зиме. Но на теб това нищо не ти говори.

Без да отмества поглед от лампата над вратата, отпуска ръце и ги поставя зад тила си.

— Няма значение. И тъй, лежа си на ливада… В близките храсти пеят славейчета. Полски цветя, жужащи пчели, всякакви такива неща. Слънцето припича младия ми петнайсетгодишен гръб. Тогава се сетих, че има опасност да изгоря. Изправих се на колене и разтрих цялата си кожа със зехтина, който бях донесла. Не зная защо, но докато нанасях мазнината по тялото си, вместо да размишлявам над принципите на натуризма, се замислих за един млад овчар. По някакво чисто съвпадение го бях срещала един-два пъти. Казваше се Мопс 15. Наистина го бях виждала съвсем случайно, по време на разходка. Като станеше много горещо, се излежаваше под един бук. Свиреше на кавал и ако ти се струва, че лирата ми е разстроена… както и да е. Месец по-рано майка ми — нали знаеш за моите родители?

Той кима.

— Просто овчарите й действаха ужасно. Особено след развода.

Той отново кима.

— Дори не можеш да си го представиш, защото си мъж. Достатъчно неприятно е да родиш близнаци. Но представи си девет, при това все момичета! Всичко трябва да има граници, дори и в онези времена. — Поглежда го въпросително, сякаш очаква да й възрази, но той си придава възможно най-съчувственото изражение. — През цялото си детство трябваше да понасям непрестанни разправии заради издръжката. Не обвинявам само татко — тя смени повече адвокати, отколкото рокли на разпродажба. Но Господ ми е свидетел, че щом пораснахме, измисли идеален начин да ни използва. Истински пътуващ цирк! Отначало не се задържахме на едно място. По-зле от „Ролинг Стоунс“. Имахме най-противния мениджър на света, нашият тъй наречен музикален чичо, който беше съвършено обратен — мама го бе избрала именно по тази причина, разбира се — и мечтаеше за жени колкото филмовите звезди за анонимност. С Талия 16го наричахме леля Поли. Единствена от всичките ми сестри Талия има чувство за хумор. Той изпълняваше сърцераздирателни мелодии, а през това време ние трябваше да подскачаме по сцената в специални костюми и да се преструваме на ужасно духовно извисени, интелигентни и така нататък. През целия си живот не си виждал по-жалка картина.