Джон Фаулз - Мантиса

Най-сетне бе стигнал прекалено далеч. Тя грабва лирата, скача от леглото и я размахва пред него.

— Ако не беше толкова трудно да й сложа нови струни, щях да ти я нанижа на тъпата глава. И да не си посмял да отговаряш! Една дума и всичко ще свърши на секундата!

За кратък главозамайващ миг му се струва, че въпреки последствията наистина ще изпълни заканата. Но тя отпуска инструмента.

— През всичките четири хиляди години от своя живот никога не съм се сблъсквала с подобна арогантност. Това е отявлено светотатство! Аз не вдъхновявам съчиняването на порнографска литература. И никога не съм вдъхновявала подобни писания. А що се отнася до другата гнусна дума… всички знаят, че съвсем случайно най-характерната ми черта е изключителната ми девича свенливост — престани веднъж завинаги да се взираш в гърдите ми! — Той бързо извръща поглед към килима. Тя се взира в него, после в лирата, после отново в него. — Ужасно съм разгневена. — Той кима. — Безсмъртно обидена. Освен всичко друго ти, изглежда, забравяш чия дъщеря съм. — Той бързо вдига поглед и клати глава. Но тя е неумолима. — Не съм виновна, че е този, който е. Принизявам се, за да съм една от вас. Не искам да бъда снобка, която тича при татко като глезено богаташче. — Свежда изпълнен с негодувание поглед към килима. — А ти се възползваш от моята почтеност и от старанието ми да не изоставам от времената. — Почти се нацупва. — Искам да те видя на свое място, опитвайки се да бъдеш едновременно млад и хилядолетия стар.

Доколкото позволява мълчанието, той се опитва да изрази най-искрено съчувствие. Тя дълго го гледа, после ненадейно се обръща и отново сяда на леглото, поставя лирата на скута си и нервно започва да глади с пръст фрагмента, който украсява рамото на ярема.

— Добре. Може би, Бог знае защо, водена от криворазбрано чувство за отговорност, съм породила у теб някакво съвсем най-мимолетно очакване за нова среща помежду ни. Но вместо това се сблъсквам с интересна модерна вариацийка на древна тема. Нещо за учени читатели. Но не и онази непристойна… — Тя махва към възглавницата. — Надявах се, че като начало ще проявиш поне достатъчно благоразумие да се консултираш с текстове от класическата древност. — Пръстът й натрапчиво се плъзга нагоре и надолу по рамото на позлатената лира. — Толкова е несправедливо. Не съм педант. И толкова унизително. Ако горкото ми семейство научи! — Гласът й звучи все по-обидено. — Те и без друго смятат всичко за страхотна шега. И то само защото се смятах за много умна, понеже при тегленето на жребия ми се падна любовната поезия. После се оплетох и с цялата проза. Трябва да работя десет пъти повече от всички тях взети заедно. — Замисля се над теглото си. — Разбира се, в целия жанр цари пълен хаос. Смъртта на романа е пълна измишльотина. Искрено го пожелавам на всичките си именити познайници. Чудесно би било, само да беше истина. — Отново замлъква. — Това ненавиждам най-много в тази прогнила страна. И в Америка — там е дори по-зле. Французите поне всячески се стараят да убият веднъж завинаги проклетия роман.

Той се изправя. Тя седи с наведена глава, после захвърля лирата. След миг посяга към цветната диадема, дръпва я и намусено започва да я подхвърля.

— Не зная защо ти разказвам всичко това. Мисля, че на теб изобщо не ти пука.

Той предпазливо се приближава, поколебава се за миг и сяда на леглото до нея, а лирата остава помежду им. Тя хвърля горчив поглед на инструмента.

— Зная, че не е настроена. Мразя я. Господ знае откъде идва заблудата, че целият свят е замлъквал, когато онзи смехотворен мой родственик е изнасял поредния си безконечен концерт. Тинк, тинк, плонк, плонк. Не познавам човек, комуто не се приспива до смърт от цялата тази умопомрачителна скука. — Подръпва венчето, сякаш то е виновно за всичко. — И това абсурдно одеяние. Абсолютно съм сигурна, че не ти харесва.

Мята му леден поглед.

— Прасе. — Откъсва една роза. — Мразя те. — Той чака. — И без друго намираше гърдите на чернокожото момиче за далеч по-хубави.

Той клати глава.

— Просто се учудвам, че в крайна сметка не прелъсти и нея. Или двете ни заедно. — Измъква от венчето друго цветче и започва да къса листчетата едно по едно. — Ако беше разработил идеята както трябва, щеше да излезе нещо изискано и много интересно. Не съм напълно безчувствена. Не бих възразила срещу известна доза дискретно романтично привличане. Давам си сметка, че си мъж, а аз — жена.