Джон Фаулз - Мантиса

— Никога не съм го отричал.

— О, отричаш го, и още как. С всяка дума, която изрича глупавата ти уста. — Тя оставя лирата на леглото и скръства ръце, избягвайки погледа му. — Мисля, че най-добре би било отсега да те предупредя, че сериозно обмислям да повдигна този въпрос на официалната среща през следващото тримесечие. Защото ти всъщност не обиждаш само мен, а нанасяш обида на цялото ми семейство. И честно да си призная, наистина ни омръзна. Напоследък се случва прекалено често. Крайно време е някой да бъде наказан за пример на останалите.

— Искрено съжалявам.

Тя го поглежда и извръща очи.

— Ще трябва да намериш по-убедително доказателство. — Поглежда лявата си китка, очевидно забравяйки поради моментно разсейване, че ръчният часовник, както и розата „Офелия“, не са съществували през класическия период. Раздразнено извръща очи към стенния часовник. — Днес имам твърде натоварен график. Давам ти възможност в десет изречения да поднесеш пълно, коректно, официално извинение. Това е последният ти шанс. Ако ми се стори приемливо, съм готова да отложа решението относно включването ти в черния списък. Ако не, трябва да понесеш последствията. В подобен случай искрено те съветвам през остатъка от живота си да стоиш настрана от самотни дървета и постройки без гръмоотвод. Особено когато има буря. Ясно ли е?

— Да, но не е честно.

Тя го стрелва с безжалостен поглед.

— Не само е честно, а и е твърде снизходително при така създалите се обстоятелства. И престани да спориш. — Обръща се, взима лирата и грациозно се изправя. — Като начало можеш да коленичиш. Тъй като бързам, ще пропуснем частта с целуването на праха от стъпките ми. Имаш десет изречения. Ни повече, ни по-малко. А след това — вън.

Той намества импровизираната престилка, здраво я притиска и доста тромаво се отпуска на колене на килима.

— Само десет ли?

— Чу ме добре.

Тя се втренчва очаквателно в отсрещния ъгъл на стаята. Той се прокашля.

— Винаги съм те смятал за съвършената жена.

Тя вдига лирата и удря струните.

— Девет. Непоносимо банално.

— Макар никога да не съм те разбирал.

Отново звън на струни.

— Можеш да го повториш.

— Напълно.

— Седем.

— Това не беше изречение. Нямаше глагол.

Той се взира в непоколебимия й профил.

— Очите ти са като маслини от Амфиса 11, като черни трюфели, като черен мускат, като фурми от остров Хиос… почакай…

— Шест.

— Не бях свършил!

Тя изсъсква презрително:

— Не биваше да говориш само за храна.

— В живота ми не е имало друга освен теб.

— Мръсен лъжец! Пет.

— Разбирам защо мъжете полудяват, като те видят.

— И жените. Четири.

Той замлъква и размишлява над думите й.

— Честно?

Тя го стрелва с поглед и свежда очи.

— Няма да се оставя да ме отклониш от темата.

— Не, разбира се. Просто се питах.

Тя заговаря на стената:

— Ако трябва да знаеш, онази нещастна, съсухрена стара кранта от Лесбос така и не можа да преживее гледката на голото ми тяло, когато се събличах да плувам една сутрин.

— И това ли беше всичко?

— Разбира се.

— Но аз си мислех…

Тя отново го поглежда нервно.

— Слушай, наред с още петдесет хиляди други неща за моята личност, които все още не си осъзнал, не съм вчерашна. — Извръща поглед. — Тя, разбира се, почна с лесбийските си номера. Искаше да ме фотографира по бикини и така нататък.

— Да те фотографира по?…

Тя свива рамене и леко клати глава.

— Или каквото е било по онова време. Да ми извае скулптура или нещо подобно. Не помня всичко до най-малките подробности. А сега продължавай, за Бога. Остават ти три изречения.

— Четири бяха.

Тя въздъхва.

— Добре тогава. Четири. Гледай да са по-успешни от предишните.

— Изчезваш ненадейно, ненадейно се завръщаш.

Тя дръпва струните два пъти.

— Две изречения.

— Това е абсурдно — бяха разделени от запетая.

— Не пролича от интонацията ти.

— Направих пауза с цел да постигна реторичен ефект. Двете идеи са свързани. Изчезването, завръщането. Всеки би го потвърдил. — Тя го предупреждава с поглед. Той бавно продължава: — Наистина си най-сексапилното същество в цялата вселена, знаеш ли?

Тя извръща очи.

— Това определено са две изречения.

— Мога да играя и по правилата.

— Едно.

От позата й едва доловимо се излъчва самодоволно съзнание за притежаваното по-висше познание — изражение, немного по-различно от характерното за прочутите цикладски мраморни глави 12, което е непоносимо.