Джон Фаулз - Мантиса

— Беше само най-общо описание.

— Глупости.

— Едно време бяхме такива добри приятели.

— „Едно време бяхме такива добри приятели“ — подигравателно го имитира тя. После заплашително навежда глава. — Отдавна съм прозряла що за стока си. Винаги си искал само да ме прекараш набързо.

— Бъркаш ме с Уолтър Скот. Или може би с Джеймс Хог 10.

Тя затваря очи, сякаш мълчаливо брои до пет, после отново го жегва с презрителен поглед.

— Господи, защо не си обикновен герой? Тогава можех просто да те изтрия заедно с всичките ти измислици, премислици, глупости и щуротии.

Яростно изтрива устни с опакото на дланта си. Той замълчава.

— Даваш ли си сметка, че се държиш като типичен мъж?

— Какво искаш да кажеш?

— Прибързани оценки. Крайни сексуални предразсъдъци. Да не говорим, че се опитваш да се криеш зад ролите и езика на чужда за теб среда.

— Я си затваряй устата!

— Като начало напълно си объркал три доста различни субкултури, и по-точно, скинхедс, „Ангелите от ада“ и пънкарите. Това са три коренно различни неща, държа да ти кажа.

— Я млъквай! Господи!

Очите й отново пламтят като черен огън, но Майлс Грийн усеща, че най-сетне е съумял да нанесе незначителен, но все пак контраудар: изведнъж тя му обръща гръб, изхлузва ремъка на китарата през глава и кисело захвърля инструмента на леглото. За миг остава с гръб към него. На черното яке е извезан бял череп, под който с печатни готически букви е изписано — „СМЪРТТА Е ЖИВА“. Тя се извръща и отново насочва пръст към него.

— А сега ме слушай внимателно. Отсега нататък правилата определям аз. Разбра ли? Само да се опиташ пак да… и си капут . Край на представлението. Ясно ли е?

— Като слънцето в родната ти страна.

Гледа го втренчено.

— Тогава изчезвай. — Скръства ръце и отмята глава. — Хайде. Вън!

Той придърпва нагоре гумирания чаршаф.

— Нямам дрехи.

— Страхотно. Тъкмо целият шибан свят ще те види в истинската ти светлина. Да пукнеш дано!

Той се колебае, свива рамене, прави една-две крачки по розовия килим към вратата… и спира.

— Не може ли поне да си стиснем ръцете?

— Шегуваш се. Сигурно съвсем си откачил.

— Това наистина прилича на присъда без съд. Просто се опитах да направя бегъл коментар върху…

Тя се привежда.

— Слушай, откакто се радвам на истинска свобода, ти само ми се присмиваш. Схванах ти номера, приятел. Ти си прасето. Numero Uno. — Хвърля поглед към вратата и отново отмята глава, при което подобните на марионетки бели кичури подскачат. — Вън!

Като придворен в древно кралство той се оттегля към вратата заднишком, защото гумираният чаршаф не стига да се загърне изцяло, после отново спира.

— Можеше да бъде много по-ужасно.

— О, така ли?

— Ами, можех да си представя как облечена в прозрачна нощничка се разхождаш из маслинова горичка и преливаш от сантименталност. Като Айседора Дънкан в почивния си ден.

Тя поставя ръце на кръста си. Гласът й преминава в яростно съскане.

— Да не би с цялото нахалство да намекваш, че…

— Сигурен съм, че си имаше своите добри страни. В конкретния момент.

Тя стои срещу него в заплашително разкрачена поза, с ръце на кръста. За пръв път зад гнева в очите й проблясва нещо друго.

— И сега можем да му се посмеем, а? Така ли?

Той леко свива рамене.

— Като стана дума за това, през цялото време ми се струваше малко абсурдно.

Тя кимва няколко пъти, после изсъсква през зъби:

— Слушам те.

— Разбира се, не в смисъла на чисто литературна концепция. По-скоро в символиката на Ренесансовия хуманизъм. Ботичели и така нататък.

— Ама соленичко?

— И през ум не би ми минало да употребя такава грозна фраза.

Тя отново скръства ръце и го измерва с поглед.

— Добре, я да видим: какво би казал ти?

— Фриволно? Глуповато? Леко налудничаво? — И припряно продължава: — Искам да кажа, Бог знае колко страхотно би могла да изглеждаш. Онази прекрасна черна рокличка, с която беше последния път, когато… — Тя отпуска ръце и свива юмруци. Доста неуверено той заключва: — Беше невероятна.

— Невероятна ли?

— Абсолютно. Никога няма да я забравя.

— А всички знаем колко си точен в преценките си, мътните те взели. Особено като става дума да унижаваш жените, превръщайки ги в едноизмерни сексуални обекти.

— Мисля, че двуизмерни би било…

— О, я млъквай. — Тя го гледа изпитателно, после се извръща и взима китарата от леглото. — Ама ти какво си мислиш, че си дяволски умен, така ли? „Символиката на Ренесанса“ — Господи! Нищо не знаеш — дори не знаеш как изглеждах в самото начало. Изживяла съм повече възраждания, отколкото препечени филии си изял за закуска през целия си живот.