Джон Фаулз - Мантиса

— Бебчето ми!

Но тя изглеждаше прекалено погълната в терапевтичната процедура, за да му отговори. Отправи отчаян поглед към сестра Кори, която бе застанала край главата му.

— Какво означава това — бебчето ми?

Тя доближи пръст до устните си.

— Просто се съсредоточете, господин Грийн. Не остава много.

— Но аз съм мъж, за Бога!

Сестрата намигна.

— Ами наслаждавайте се тогава.

— Но…

Доктор Делфи рязко се намеси:

— Моля ви да прекратите разговорите, господин Грийн. — Бе започнала да диша дълбоко и се налагаше да прави пауза след всяко изречение. — Сега. Последно усилие. Усещам, че идва. Добре. Добре. Прекрасно. С таза. Колкото можете по-силно. — Не повдигаше глава, очевидно изцяло отдадена на постепенно усилващите се и забързани движения на телата им. — Ето… ето… неповторимо. Неповторимо. Съвършено безопасно. Продължавайте да се движите, не спирайте. До самия край. Сестра!

Той забеляза сестра Кори, която се доближи до другия край на леглото и излезе от полезрението му, защото енергичната лекарка, все още изправена на ръце, препречваше погледа му.

— Последен напън. Още един. Още един. Последен.

Издаде беззвучен стон, сякаш тя самата действително бе родила живот; после движението рязко се преустанови. Тишина. С крайчеца на окото си той забеляза сестра Кори, която се върна в ъгъла. Доктор Делфи продължаваше да стои с наведена глава и краищата на шалчето висяха от опашката й. Дишаше учестено и напрегнато, сякаш се бе гмуркала надълбоко. После тежко се отпусна върху него. Кожата й бе влажна от пот и той долавяше силните удари на сърцето й. Но това бе явно следствие от физическото усилие, а не израз на емоция, защото тя извърна глава.

Около половин минута той се взира в тавана в състояние на закъснял шок. Не успя да остане напълно обективен докрай, както му се искаше, но не бе отишъл толкова далеч, та да пропусне някои странни думи и грешки… облада го ужасяващата мисъл, че въпреки категоричното й отрицание наистина се намира в лудница, в психиатрична клиника и някак си поради недоглеждане на истинския персонал е попаднал в ръцете на две други пациентки. Но как, за Бога, се е озовал на подобно място? И как е възможна подобна липса на всякакъв надзор?

Скришом погледна към сестрата в отсрещния край на стаята. Седеше полуизвърнала гръб към него, приведена над масата — четеше някакви документи, без съмнение болничния му лист. Не даваше никакви признаци на лудост — ако не друго, така съсредоточено се спря върху някакъв пасаж, че най-неочаквано разкри изненадващо прилежна страна от характера си. Нито пък тялото, под което лежеше, имаше вид на нещо по-различно от съвършено нормално човешко тяло. Нямаше сълзи, нито диви пристъпи на смях. Мълчанието на лекарката и очевидното й изтощение му се струваха по някакъв особен начин доста трогателни; и както на човек му иде да утеши бегачка на дълги разстояния, която се е уморила до смърт, макар да не е спечелила (тъй като спомените за всичко извън неговата професия — а дори и в този случай в много по-голяма степен трябваше да се опира на висока вероятност, отколкото на сигурност — примамливо му се изплъзваха), си позволи, макар и с известно закъснение, лекичко да я прегърне.

Замисли се, потънал в относителен покой, слушайки единствено тиктакането на часовника. Може би зад фройдисткия жаргон в думите на лекарката се криеше някаква истина, някаква клинична обосновка. Като се замисли човек, по-добре да не избързва с назидателното разкритие пред парламента. Силно препоръчително е преди това да се проведе по-задълбочено проучване. В крайна сметка най-важното задължение на почтения съвременен политик е не да изважда злото на показ, а никога да не се оставя да бъде заловен като негов извършител.

Погледът му отново се плъзна към отсрещния край на стаята, където сестра Кори все още бе приведена над болничния лист. Наблюдаваше изящните й кафяви ръце, стройните тъмни крака и глезени, подаващи се изпод полите на колосаната синя униформа, и си казваше, че ако неговият случай е много тежък — а вече започваше да предусеща, че именно така ще се окаже — трябва да приеме мисълта, че вероятно го очаква дълъг курс на лечение и да го приеме като мъж. Изпита налудничавото желание да пошепне нещо подобно в ухото на доктор Делфи, но това му се стори малко необмислено. Човек не бива да забравя бъдещото си положение в обществото. Все пак потупа влажния гръб с преднамерено братски жест, сякаш искаше да поднесе негласно и най-малкото частично извинение — да й каже, че оценява усилията, които е положила, въпреки че бе загубила.