Джон Фаулз - Мантиса

Изневиделица изплува първият спомен, който със сигурност бе автобиографичен и бе свързан със заключеното му минало. Макар това да бе едно крайно мъгляво усещане, неподкрепено от никакви подробности, бе сигурен, че е свързано с редици лица, които гледат самия него. Бе напълно сигурен. От въодушевление при това откритие несъзнателно заби нокти в меките задни части на сестрата, което тя изтълкува погрешно и в отговор му се наложи да изтърпи пароксизъм от гърди и слабини. Последното, което искаше в този миг, бе да го разсейват от разсъжденията му. По тази причина му се стори най-разумно да насърчи девойката в собствените й мисли. Прихващайки разголеното тяло по-удобно и изтърпявайки поредния пристъп на ласки, отново се съсредоточи върху откритието си.

Обеднялата му памет отказваше да издаде някакви по-конкретни подробности, но вече бе убеден, че дейността му е била свързана с публични изяви. Докато разсеяно докосваше с връхчето на езика си втвърденото зърно единствено с цел да усмири жената върху себе си, се опита да си представи някоя достатъчно високопоставена и уважавана професия. Очевидно ставаше дума за нещо доста откъснато от фриволността на изкуствата и от обикновените развлечения — нещо като право може би. Със сигурност не е бил свещеник. Директор на частно училище също бе възможност, или пък военнослужещ във флотата. Капитан Майлс Грийн от Кралската флота звучеше доста правдоподобно, но в никакъв случай по-точно или по-определено. Мина му през ум, че в крайна сметка театралната професия може би също отговаряше на изискванията, тъй като имаше нещо омагьосващо и полускрито в мрак в това неточно, но безспорно усещане за присъствието на публика. От друга страна, актьорите не са отговорни пред обществото хора, какъвто все по-ясно се убеждаваше, че е бил истинският Майлс Грийн.

В мига, когато сестра Кори внезапно се изправи върху леглото, притискайки от двете страни гърдите му с колене, неосъзнатата му, но безспорно осезаема истинска същност се разбунтува против твърдението, че ако бе в нормално състояние, би позволил да се случи подобно нещо. Осени го ново вдъхновение. Докато чернокожото момиче, сграбчило ръце му, безжизнени като провиснали гащи или сюнгер, ги водеше по гладкия си корем към увенчаните с тъмен връх конуси, се запита дали пък не е депутат. Непоколебим опонент на силите на злото и разпуснатия морал в обществото.

А какво бе казала проклетата докторка за неспособността да се приема действителността в истинската й същност? Нима обществеността не е склонна именно към подобни саркастични, по детски злобни забележки по адрес на избраните представители? Потръпна от интуитивното усещане, че вече е много близо… а после и от нещо друго, което тя бе казала и което продължаваше да го притеснява. Защо не бе напуснал стаята веднага? Но я чакайте — да предположим, че наистина е депутат, натъкнал се на медицинско престъпление, което излиза далеч извън стените на това болнично заведение? Тогава всичко е ясно. Изборът между личното отвращение и обществения дълг се свежда до една-единствена възможна алтернатива, както убедително бе доказал Гладстън в работата си с проститутки.

Гладстън — спомнил си бе за Гладстън! За трети път потръпна от вълнение от начеващото самооткриване, защото освен спомена за Гладстън в съзнанието му изплуваха и имената на други общественици, самопожертвувателно посещавали гадните бардаци в Хамбург и Копенхаген в интерес на избирателите си. Изпита неописуемо облекчение. Макар и несъзнателно, решавайки да не напуска тази стая, бе избрал правилния, отговорния път и изпълняваше онова, за което — вече бе сигурен — е бил избран.

Ако това е така — мили Боже, ще дойде ден, когато ще изправи пред съда лекар, болница, лечение, всичко — и безобразията им ще бъдат прекратени веднъж завинаги. В този миг ръката му бе насочена и приканена да изследва разкрачените бедра на коленичилата сестра. Но той изобщо няма да си мълчи — ще поиска думата и с тежест и достойнство ще достигне най-внушителните и убедителни висоти на ораторското изкуство. „Министърът в течение ли е на зачестилите прояви на грубо сексуално насилие над психически увредените пациенти от нимфоманиакални, цветнокожи членове на персонала в една от най-големите ни болници? Дава ли си той сметка, че безсилните им жертви…“

Уви, стана невъзможно да съчини речта си докрай, тъй като вниманието на сестра Кори явно е било привлечено от нещо, надигащо се зад нея. Тя пусна ръката му и се протегна назад.