Джон Фаулз - Мантиса

Той се вторачи в косата й.

— Да, но протестирам.

Тя пое дълбоко дъх, но гласът й продължи да звучи спокойно и делово:

— Господин Грийн, длъжна съм да ви кажа, че подобно отношение мога да очаквам от културно онеправданите. Но не и от пациент с вашия произход и образование.

— Става дума за морален протест.

— Не мога да позволя подобно нещо. Имам нужда от подкрепата на вашето съзнание.

— За момента може и да не знам кой съм. Но съм сто процента сигурен, че не съм бил някой, който въобще би…

— Извинете, но това изказване е твърде нелогично. Вие не знаете кой сте. Следователно съществува математически равнозначна вероятност да сте поддържали безразборни сексуални контакти. Мога да ви открия, че от статистическа гледна точка вероятността е дори повече от петдесет процента. Особено във вашата социална група и професия. При това последната, длъжна съм да ви предупредя, открай време се слави с неспособността си да приема действителността в истинската й същност.

— Онази проклетница ви е казала нещо!

— Много по-малко от онова, което издава враждебното ви отношение към нея.

— Просто не мога да си спомня коя е, това е.

— Но, изглежда, предпочитахте да гледате мен. Макар че и мен толкова ме познавате.

— Вие ми се сторихте по-интересна. Тогава.

— И по-привлекателна?

Той се поколеба.

— Може би. — После добави: — физически.

— С прости думи, харесах ви?

— Аз съм много болен човек. Сексът е последното, за което мога да мисля. И за Бога, кажете, моля ви, на тази сестра да престане да ме хапе по врата.

— Предпочитате ли да пренасочи ласките си другаде?

Той замълча.

— Това е отвратително.

— Защо, господин Грийн?

— Прекрасно знаете защо.

— Не, не зная защо.

— Скъпа жено, много факти може и да съм забравил. Но не съм изгубил представите си за най-обикновена почтеност. А ако бях, досега почти със сигурност щях да съм ви удушил.

Тя притисна бездвижната му ръка по-плътно към гърдите си.

— Именно това ме озадачава, господин Грийн. Защо вашето очевидно бурно неодобрение на нашите методи се изразява само на думи.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Досега не сте направили нито един опит да ни отблъснете, да станете от леглото, да напуснете стаята. Състоянието ви напълно позволява подобни реакции. Щяха да бъдат нормален физически израз на душевното ви състояние.

— Не съм виновен, че съм полуупоен.

— А-ха. Всъщност не сте, господин Грийн. Може да сте се чувствали така, когато се събудихте. Само че се събудихте, защото ви дадох противоприспивателно. Стимулант. Ефектът му отдавна се е проявил напълно. Опасявам се, че не можете да се оправдаете само с това. — Чувстваше се като играч в партия шах, подмамен без предупреждение в капан. Лекарката отново притисна ръката му. — Не ви критикувам, господин Грийн. Просто питам.

— Защото… защото не помня нищо. Предполагам, че който ме е изпратил тук, е знаел какво прави.

— Да не искате да кажете, че допускате възможността нашите методи да имат известен резон?

— Не мога да понасям начина на приложение.

Лекарката замълча за миг; после отмести ръката му, поотдръпна се и се обърна с лице към него. Очите й бяха толкова близо, че той не можеше дори да ги фокусира добре, но те, както и цялото й изражение, издаваха осенилото я прозрение, че той няма да се остави повече да бъде тормозен. Най-сетне бе неин ред да сведе поглед. Заговори почти шепнешком, сякаш едва ли не искаше да не бъде чута от сестра Кори, която бе точно зад тях.

— Господин Грийн, работата тук никак не е лесна. Не сме напълно оперирани от нормални човешки чувства. Има пациенти, с които… е, честно казано, с които се разбираме по-добре, отколкото с останалите. Не е редно да ви го казвам, но когато ви преглеждах при постъпването, не си пожелах тайно (а признавам, че понякога ми се случва в подобни моменти) да бях осъществила първоначалното си желание да специализирам педиатрия. В интерес на истината очаквах с нетърпение работата по вашия случай — отчасти защото поради някои особености заключих, че вие ще проявите желание да работим заедно върху него. Доколкото един пациент е в състояние, разбира се. Искрено се извинявам, ако съм разчитала прекалено много на това предвиждане. От друга страна, надявам се, ще ми повярвате, че в това отделение не би могъл да работи никой, който не поставя здравето на пациента над собствените си чувства. Който не се е научил да принася страничните концепции „скромност“ и „лично достойнство“ в жертва пред великия олтар на човешката нужда. — Сериозният й поглед срещна неговия. — Надявам се, ще приемете поне това?