Джон Фаулз - Мантиса

— Разбирам.

— Ами, нищо не разбираш. Плачеш си за това от години. А сега ще си го получиш. Самодоволно копеле такова!

Подрънква по струните, опитвайки се да налучка подходяща тоналност, и изсвирва старинен лидийски лад. Промяната не е мигновена, а настъпва постепенно и въпреки това е удивителна. Косата й започва да омеква, да се удължава и постепенно добива цвят; ужасяващият грим избледнява, дрехите изгубват цвета си — самата материя губи очертания и се преобразява в туника от чисто бял златотъкан брокат. Дрехата открива двете й ръце и едното рамо, а на дължина достига до средата на прасеца. На кръста е стегната с тъмнооранжев пояс. На местата, където е опъната, материята е отчасти прозрачна. Ботушите изчезват, тя остава боса. Вече тъмната коса е сресана в древногръцки стил. На главата й се появява диадема от млечнорозови рози, сгушени сред листа от мирта; китарата се превръща в деветструнна лира, на която, щом метаморфозата е доведена до своя край, тя изсвирва същия лидийски лад, но наопаки.

Това е същото лице, но сега изглежда много по-свежо, сякаш се е подмладила с пет години; меднозлатиста топлина се излъчва от кожата й, която меката бяла тъкан подчертава. Цялостният ефект напомня за легендата, според която красотата на една жена подкарвала цели флотилии. А това лице може да накара всички небесни тела да спрат и да променят орбитите си. Тя отпуска лирата и го оставя да съзерцава със зяпнала уста непогрешимата й, безсмъртна божественост. Но след миг вдига ръка и я поставя на кръста си. Изглежда, някои неща никога не се променят.

— Е… господин Грийн?

Предишният не особено сигурен акцент и интонация са изчезнали.

— Сгрешил съм. Изглеждаш зашеметяващо. Направо неземна. — Търси подходящите думи, или поне дава вид. — По-детинска. По-уязвима. По-сладка.

— По-женствена.

— Безспорно.

— И по-податлива на експлоатация.

— Съвсем не исках да кажа това. Честна дума… истинска мечта. Идеалното момиче, което човек с удоволствие би представил на майка си. Дори с венеца от рози.

Гласът й подозрително трепва.

— Какво ми е на венеца?

— Розите са от една кръстоска на име „Офелия“. Опасявам се, че са култивирани едва през 1923 година.

— Типично в твой стил. Проклет педант такъв.

— Извинявай.

— Най-случайно това е любимата ми роза. От 1923 насам.

— И моята.

Тя вдига инструмента.

— А идентична на тази лира или поне останки от нея можеш да видиш в музея „Метрополитен“ в Ню Йорк. Бързам да ти го съобщя, преди да си се заял и за нея.

— Изглежда неоспоримо автентична.

— Тя е автентична!

— Разбира се.

Стрелва го с гневен поглед.

— А през това време, за Бога, би ли престанал да се взираш в гърдите ми по този вулгарен начин.

Той приковава поглед върху изящните й боси стъпала.

— Отново моля за извинение.

— Не съм виновна, че по онова време сутиенът още не беше изобретен.

— Разбира се, че не.

— Тази чудовищна верига, която оковава истинската женственост.

— Я виж ти.

Тя го наблюдава замислено.

— Не възразявам против някой и друг бегъл поглед от време на време. Това е друга твоя грешка. Никога нищо не оставяш на въображението.

— Ще опитам.

— Не, не и сега. Направих всичко това само за да ти покажа какво пропусна. Не мисля обаче, че можеш да го оцениш. — Тя се извръща. — Ако искаш да знаеш, всички почтени мъже падат на колене, когато ме видят за пръв път в истинската ми същност.

— Аз съм на колене. Духът ми се прекланя. Изглеждаш пленително.

— С което намекваш, че ти се иска да ме прелъстиш. Забравяш, че ти знам и кътните зъби. Както и жалката ти мания, окупирала цялото ти съзнание. Завинаги ще си остана за теб поредното ти завоевание.

— Не е вярно.

— Разбира се, не очаквам в моя чест да съчиняваш химни и оди, нито пък да изпадаш в екстаз — тя лекичко повдига лирата, после отново отпуска ръка, — нищо подобно. Когато светът все още беше съвсем слабо цивилизован… прекрасно оценявам, че да се очаква подобно нещо от жител на съвременната грубо материалистична епоха е твърде много. — Тя му хвърля над голото си рамо яден и едновременно изпълнен с болка поглед. — Искам само, макар и минимално, признание на метафизичния ми статус по отношение на твоя.

— Съжалявам.

— Е, вече е прекалено късно. — Леко повдига глава, сякаш се обръща към далечна планина. — Днешният пристъп на ярост е последната капка. Много мога да преглътна, но не мога да простя подобно безогледно карикатурене на изконно скромното ми поведение. Всички знаят, че истинската ми природа е свенлива и търси усамотение. Няма да позволя да бъда превърната в безмозъчно женско тяло, изцяло подвластно на случайните хрумванията на извратения ти мозък. Забравяш, че аз не съм героиня от книга. Аз съм съвършено действителна. — Свежда поглед към килима и снижава глас. — Освен това съм богиня.