Джон Фаулз - Мантиса

Отново настъпи мълчание, нарушено единствено от поредната нетърпелива въздишка на разказвачката, която продължава:

— Те са такива хитри зверове — сигурно е изпълзял от храсталака. А на всичкото отгоре имат силно развити телепатични умения и могат да четат мисли. Свързано е с животинската им природа. Тъй че не само е видял какво правя, а най-вероятно е усетил и какво си мисля. После, в най-неудобния момент, тъкмо когато въображаемият овчар правеше с мен нещо, което съм твърде свенлива да изрека гласно и което и през ум не би ми минало да допусна в действителност — за мой най-голям ужас усетих рошавото тяло на нахалника и… и нещо твърдо върху невинното си дванайсетгодишно, току-що намазано със зехтин задниче. — Мълчание. — О, честна дума. Защо винаги приемаш всичко толкова буквално?

Той я целува по врата.

— Исках да изпищя, да се преборя с него. Но знаех, че няма смисъл. Трябваше или да се предам пред похотта му, или да се простя с живота си. Всъщност изобщо не употреби насилие. Хапеше ме по врата, но нежно и игриво. После зашепна разни неща. Бяха ужасни, но се насилих да го изслушам. Говореше ми за други жени, за други момичета — дори, за мое най-голямо учудване, за една от сестрите ми — най-голямата, която вдигаше най-много шум за овчарчето. Всъщност тя е най-невъзможният лицемер в целия свят. Ако историците… но както и да е. — Тя спира за миг. — В интерес на истината след малко установих, че усещането далеч не е толкова неприятно, колкото очаквах. Той имаше прекрасна кафява кожа, а косматата част от тялото му бе далеч по-приятна, отколкото можеш да си представиш. Изобщо не бодеше. Бе мека като мохер. Или ангора. — Тя отново замлъква. — Нито пък мога да кажа, че ме е изцедил до смърт. — Слушателят се понадига. Тя извръща глава и го удостоява с недоверчив поглед.

— Нито пък направи онова, което се върти в хиперактивното ти съзнание. Всъщност бе тъй добър да ме обърне по гръб. — След миг продължава, гледайки го право в очите:

— Тогава вече изобщо не бях в състояние да се противя. Бях като восък в ръцете му. Единственото, което ми оставаше, бе да се взирам в развратните му похотливи очи. Представяш ли си?

Той гледа нейните тъмни очи, усмихва се и кимва.

— Не е смешно.

Той клати глава.

— Накара ме да разтворя крака… тогава се поопънах, но той бе прекалено силен и твърде възбуден. — Тя затваря очи. — Още го усещам. — Отново млъква, след това повдига клепачи и го гледа в очите. Кръстосва глезени на гърба му. — Беше ужасно — биологично надмощие в чист вид. Невинното ми съзнание на единайсетгодишно дете ненавиждаше случващото се до последния миг. Всеки сантиметър от това чудовищно насилие. Обещах си, че никога няма да го забравя. Нито него, нито пола му. Бях твърдо решена от този миг нататък цял живот да водя война, безмилостна война, с всички мъжки същества. Да измъчвам и тормозя всеки мъж, който ми се изпречи на пътя. Да ги заблуждавам, че ласките им, целувките им, галещите им пръсти ми доставят радост. Но дълбоко в себе си, дори дефлорирана, оставах вечната девица. — Тя го поглежда сериозно. — Никога, никога не разказвай тези неща на жива душа, забранявам ти.

Той клати глава: никога.

— Веднъж като пълна глупачка споделих това с един човек.

Той дава израз на изненадата си.

— При първа възможност той, разбира се, раздрънка на всички. И представи нещата от шовинистично мъжка гледна точка. При все че тази история очевидно е моя . Може да съм каква ли не, но със сигурност не съм идиотска двойка нимфи в свободния следобед на въображаем поет. — И допълва: — Моля всички присъстващи да отбележат това. А ако се питаш защо ме е раздвоил — защото беше мъртвопиян, както обикновено. Казваше се Верлен.

Той енергично клати глава.

— Или нещо подобно. Някой от всички онези досадници.

Той се опитва да изрече правилната сричка. Тя го наблюдава изпитателно.

— Болят ли те ръцете? Ами да си беше помислил за това, преди да поставиш онази смехотворна лекарка в същата поза. Ти си като всички порнографи. Когато става дума за негово величество удоволствието, действителността излита направо през прозореца. — Тя свежда поглед към устните му, после отново го гледа в очите. — Честна дума, като мълчиш, си още по-противен, отколкото когато говориш. Вече можеш да говориш. Ако толкова се налага. — Но преди да е успял да отвори уста, тя продължава: — Стига да не решиш, че плътската страна на този разговор може да влияе по някакъв начин на отношението ми към теб. Или на метафоричното отвращение, което изпитвам към всичко онова, което ти и твоят пол означавате. И не мисли, че очевидните ти маневри да ме принудиш да застана в тази поза останаха тайна за мен. — Притиска кръстосаните си зад гърба му глезени и се смъква малко по-надолу на възглавницата. — Не ми доставя никакво удоволствие. Предполагам, и на теб. Сигурна съм, че с радост би предпочел да водиш отегчителна дискусия за параметрите на съвременната наративна структура.