Джон Фаулз - Мантиса

— Аз. Аз съм си аз. Не ставай глупава.

Тя саркастично се подсмихва и извръща очи.

— Господи, толкова си наивен.

— Ти си наивна. Не бих накарал героя, който изобразява мен самия, да твърди, че в действителност това не съм аз.

— А тогава защо през цялото време говореше за него в трето лице? Какво се опитваше да скриеш?

Той замлъква за миг.

— Слушай, нямам намерение да разнищвам този въпрос, който повдигаш единствено за да ме отклониш от темата. Чисто и просто се опитваш да се измъкнеш от обяснението защо не искаш да направиш онова, за което те помолих.

— Вероятно мога да се престоря. Да започна да си скубя косите и да стена. Това достатъчно ли е?

— Не.

— Тогава предлагам твоят герой да се опита да го направи. Накарай него да ми каже, че ме обича страстно. — Тя отново извръща глава на възглавницата. — Чакам.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Ти си класически случай на мърморко, който вечно изпортва цялата работа. В мига, в който ти стане хубаво, започваш да се чувстваш гузна. Измъкваш се с всички тези глупости за реалност и нереалност.

— На твое място не бих повдигала тази тема.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Господи, като си помисля само, в тази епоха и в този век… пълна трагедия. Светът е пълен с подобни интимни ситуации, чието художествено изследване се основава на утвърдена социологическа функция — а ти ми предлагаш този текст. Музи… Господи! Толкова ми е неудобно. Коя съвременна жена би описвала с такива отвратително живописни, съблазнителни детайли разни овчари и свирки и…

— Жени, които говорят за художествено изследване на проблеми, което се основава на утвърдена социологическа функция, са не по-приятни.

— О, зная, как не ни е срам. Как така ще показваме, че сме способни да мислим? И в какво друго се заключава моят проблем?

— В злонамерено и садистично нарушаване на правилата.

Тя пламва.

— Твоите правила!

— Добре. Моите правила.

Тя отново извръща поглед.

— Дойде ми до гуша от твоите правила. Както и от това да се преструвам, че съществувам такава, каквато — ако наистина съществувах — никога не бих била.

— По дяволите, за мен обаче съществуваш. Точно такава, каквато си.

— Хайл Хитлер!

— Добре. Само в името на спора — Хитлер казва, че съществуваш. Такава, каквато си.

— Не може. Човек се нуждае от някои елементарни свободи, за да съществува.

— Ако искаш да знаеш, евентуален свидетел на тази сцена би те възприел като съвършено действително същество. Мамка му, дори прекалено действително.

— А ти , ако искаш да знаеш, намирам те за най-безчувствения, неприятен и непочтен мъж, с когото съм лягала.

— Прекрасен пример за магарешката ти женска логика! Първо не съществуваш. После си имала безброй мъже. Стига де, най-после трябва да решиш — кое от двете, за Бога?

— Смятам, че с пълно право мога да прибягна до сравнението, което бих направила, ако съществувах такава, каквато съм. Ако бях.

— Не можеш да не съществуваш и едновременно с това да си. Двете взаимно се изключват.

— Разбирам. Вече ми се отказва дори правото на въображение.

— О, Господи! Предавам се.

— Дори не ми е позволено да предполагам каква щях да бъда, ако не ме бе сполетяло нещастието да бъда сътворена от теб. Не ми е позволено да мисля за всички онези състрадателни, интелигентни, придирчиви творци, които можеха да са ме създали преди теб. Вместо това трябваше да ми се падне единствената изгнила ябълка, единственият некадърник, единственият слон в стъкларски магазин, който и за милиард години не е в състояние да оцени моята деликатна и проникновена натура.

— Неблагодарница… без мен си нищо.

— Де да бях. С теб съм по-зле и от нищо. — Погледът й е изпълнен с пренебрежение. — Чистата гола истина е, че още дори не си осъзнал какъв потенциал се крие в мен. — Тя извръща глава. — Не си виновен ти, предполагам. Като се има предвид колко си непохватен в техническо отношение, изобщо не се учудвам.

— Какво искаш да кажеш с това? Защо непохватен?

— Очевидно е убягнало от вниманието ти — но в никакъв случай не би се изплъзнало от погледа на евентуален трети наблюдател, принуден да присъства на всичко това — че все още се намираме в същата абсурдно изкуствена интимна ситуация.

— Това лесно може да се поправи.

Той рязко се отдръпва и става от леглото; връща се на стола, сяда, скръства ръце на гърдите си и кръстосва крака. Втренчва замислен поглед в стената. Тя го стрелва с поглед, после се подпира на лакът и му обръща гръб. Възцарява се мълчание. Най-сетне тя заговаря тихо и безизразно: