Джон Фаулз - Мантиса

— Не бих искала да те затруднявам, но дали не би могъл поне веднъж да измислиш нещо практично. Например някакви дрехи за мен. Ще ги облека и ще си тръгна. Няма значение какви. Просто някакъв халат.

— Първо искам да кажа нещо.

— Всичко вече е казано. Ad nauseam. 21

— О, не, не е. — Голата жена мълчаливо въздъхва и поставя юмрук на хълбока си, вирнала лакът в знак на примирение с непоносимата ситуация. Той се взира в гърба й и заговаря по-тихо: — Признавам, че допуснах груба грешка. Не по отношение на теб, а по отношение на нея. Добре, може би наистина не съществува в исторически или научен смисъл. Но тъй като ти си толкова проникновена, сигурен съм, ще се съгласиш, че е придобила в известен смисъл апострофично 22и прозопопеично 23съществуване.

— Слушам те. Само те моля, ако е възможно, да не говориш като ходещ речник.

Той поема дъх.

— Но тъй като тя не съществува, а и двамата сме съгласни, че ти не си тя, мога да говоря направо. Грешката ми беше, че въплътих — ако изобщо съществува — съвършено безсмъртна и неизменна стара пачавра в доста привлекателно — поне външно — момиче като теб. Питам се на какво ли е заприличала вече — ако изобщо съществуваше? Прекарвала е бурни нощи с всеки най-обикновен писач; два вечно разтворени крака, четири хиляди години наред. Трябваше да я изобразя като раздърпана, болна от сифилис дърта вещица. Най-малкото щеше да е по-близо до истината. Не мислиш ли?

— Свършихме ли?

— Освен това, ако изобщо съществува, трябва да проведе малко маркетингови проучвания на социалния си образ. Да почука тук и там. „Здрасти. Казвам се Ерато. Продавам вдъхновение от Царството на мечтите. Да ви предложа ли една епиталама 24? Да ви покажа ли новите оферти за персонализираната Алкеева строфа 25?“ Просто ще й се изсмеят в лицето. Ако не решат, че е избягала от близката лудница. — Той поглежда встрани. — Все едно, в наши дни всички неща, които тя умееше, се правят с компютър и текстови редактор, при това петдесет пъти по-добре. Дори като че ли ми домъчнява, като си помисля за нея. Горката изцедена стара крава. Ако изобщо съществува.

Сега е ред на младата жена да поеме дълбоко дъх. Но не продумва и дума и продължава да се взира в отсрещния ъгъл.

— Достатъчен ми е един поглед към теб, излегнала се на онова легло като истинска Венера, за да разбера колко абсурдна е била цялата идея. Сигурно вече се е превърнала в изкуфяла, увита в овехтял балтон старица, която обикаля кофите за смет и си мърмори под нос… ако изобщо съществува.

Този неочакван завършек (или апосиопеза) беше предизвикан от движението, което извърши легналата девойка. Като стана дума за Венера, тя се обърна и се изправи в леглото. Сега седи със скръстени ръце и плътно стиснала устни, се взира в мъжа, а погледът й е твърд като обсидиан.

— Свърши ли вече?

— Да.

— Готова съм да се обзаложа, че много би желала да е раздърпана дърта вещица. Поне ще може да се пенсионира. И да се усамоти някъде, където няма мъже.

— Но това едва ли има значение. Тъй като самата тя не съществува.

— Просто се придържам към логиката на твоето предположение.

— Което е смехотворно хипотетично.

— И типично шовинистично.

Той повдига брадичка и изучава с поглед вирнатите пръсти на крака си, кръстосан върху коляното.

— Учудвам се, че го казваш.

— Учудваш се, че защитавам пола си?

— Не, просто казвам, че ако тя изобщо съществуваше, но не е тук, това би означавало, че е оставила мръсната работа на теб. В такъв случай твоето тяло трябва да се подложи на непоносимото сексуално унижение да задоволява моето тяло. От което излиза, че е най-обикновена сводница. Не е ли така?

— Забелязвам, че през цялото време подчертано избягваш да коментираш историческата ситуация, в която се намира.

— Не съм убеден, че чисто теоретичният елемент, който се опитваш да внесеш, ми допада.

— За разлика от теб аз умея да споделям чувствата на другите хора. Просто се поставям в нейната екзистенциална ситуация.

— Ако такава съществува. — Младата жена вдига очи към тавана. — Единствено доколкото и двамата сме наясно, че в момента провеждаме съвършено абстрактна и недействителна дискусия. По естество същата като стария схоластичен спор относно броя на ангелите, които могат да играят дама на върха на игла. — Той разтваря ръце. — Имаш думата.

Тя се взира в него.

— Предполагам, че никога не ти е хрумвало каква трагедия би било за нея — ако тя изобщо съществуваше — вечно да играе роля и да изпълнява функции, които нямат нищо общо с естествените биологични закони. Съвсем сама. Без чужда помощ, без почивен ден. Да се налага непрекъснато да се преоблича — ту в един, ту в друг костюм. Звучи непоносимо монотонно. И шизофренично. Ден след ден хората те подмятат из мислите си, изобщо не те разбират, преобръщат те наопаки, принизяват те. Не чуваш и една дума на благодарност. Никой…