Джон Фаулз - Мантиса

Тя дълго мълчи. После се повдига на лакът и попива и последната следа от сълзи.

— Дали не можеш да си въобразиш цигари… и запалка и пепелник?

Той се изправя припряно, като нехаен домакин.

— Разбира се. Някаква определена марка?

— Имам чувството, че бих обичала турски тютюн.

— Може би трева?

Тя енергично клати глава.

— Не, не. Сигурна съм, че вече съм надживяла тези неща.

— Добре.

Той щраква три пъти с пръсти. В същия миг на леглото до нея се появяват ониксов пепелник, златна запалка и сребърна табакера — всичко става толкова бързо, че младата жена стреснато се отдръпва. После изважда цигара от табакерата. Той се навежда, взема запалката и й поднася огънче. Тя вдишва дълбоко дима, после вирва китка и дръпва от цигарата.

— Благодаря.

Притискайки халата към гърдите си, се понамества и се изправя на възглавниците; после внимателно затъква краищата на дрехата под мишниците си.

Той се навежда загрижено.

— Още нещо?

Тя отвръща на въпросителното му изражение със срамежлив, леко тъжен поглед.

— Ами всъщност… дали не е прекалено нахално от моя страна? В интерес на истината като че ли съм леко късогледа.

— Мило момиче, трябваше да ми кажеш. Някакви предпочитания към рамката?

Тя дръпва от цигарата, втренчва се във вратата, после издиша дима; отново го поглежда срамежливо и казва:

— По принцип нося кръгли синкави стъкла. В най-обикновена златна рамка. Струва ми се, че в оптиките са популярни като рамка тип „Джейн Остин“.

— Такава ли?

Той й поднася едни очила.

— Прекрасно. Толкова мило от твоя страна. — Тя слага очилата, намества дръжките, после вдига глава и смутено се усмихва. — Толкова е глупаво. И всички тези смехотворни дребни подробности.

— Няма нищо. Нещо друго?

— Единствено ако няма да те затрудни.

— Моля те.

— Това зелено. — Тя докосва хавлията. — Подозирам, че не е моят цвят.

— Избери си друг.

— Нещо в бордо? С цвета на сироп от черници? Не зная помниш ли онзи пасаж от Пруст… о, фантастично. Идеално. Точно това имах предвид. Толкова съм ти благодарна.

— Кафе?

— Не, благодаря. — Дръпва от цигарата. — Така е добре.

— Нищо не ми струва. Само още няколко реда.

— Наистина няма нужда. Благодаря все пак.

Известно време пуши мълчаливо и изучава босите си стъпала, които се подават изпод хавлията. Той седи на стола. Най-сетне тя вдига глава и притеснено се усмихва.

— Майлс, не искам да започвам нов спор — мога ли да те наричам Майлс?

— Разбира се, моля те.

— Преди малко бе тъй мил да намекнеш, че макар да не съществувам, отсега нататък имам право на мнение — мисля, каза, че заедно ще уточняваме всичко в нашите отношения.

— Абсолютно. Онова, което спомена за елементарните свободи… взех си бележка.

— Само че… искам да кажа, извинявай, че отново подхващам тема, която се разбрахме да не обсъждаме повече, но всеобщото ни бъдеще като че ли все още е изцяло в твои ръце.

— Изобщо нямам подобни намерения. Беше само идея. Въпросът е отворен за дискусии. Не ти харесва, така ли?

Тя приглажда халата.

— Не, просто ми се струва, че би могъл да внушиш посланието много по-убедително, ако възприемеш случилото се досега като сюрреалистично въведение или ако щеш, преобръщане на обичайното сюжетно развитите към историята на едни доста по-различни отношения между нас двамата, ситуирани в много по-реалистичен външен контекст. — Тя отново приглажда халата на скута си. — Контекст, който позволява да се срещнем по най-нормален начин и да изградим най-обикновено приятелство. Искам да кажа, за момента и дума не може да става за секс. Може би от време на време ще ходим заедно на театър. Ще обсъждаме книги. Ще посещаваме изложби. Нещо подобно.

— А!

— Бих искала да добавя, че тъй като всички отегчителни еротични сцени остават в увода, по-нататък можеш да наложиш много по-резервиран и по-съвременен тон и да се съсредоточиш върху наистина сериозните проблеми, които занимават възрастните хора. Например културната среда. Политиката. Проблеми като правото на аборт и уличното насилие. Ядреното разоръжаване. Екологията. Китовете. Белият хляб. И всички онези неща, които ни попречиха напълно да се отдадем един на друг.

— Онези деликатни нюанси на заобикалящата ни либерална Angst. 28

— Именно.

— Ти си представяш себе си в… някаква културна среда?

— Мисля, че бих искала да бъда… ами, да съм завършила англицистика. В Кеймбридж, какво ще кажеш? Струва ми се, че може да съм написала една или две пазарно не особено успешни стихосбирки, които в определени кръгове високо се ценят. Нещо подобно. Сигурно бих била помощник-редактор в някое от литературните списания.